Ето какво се опитваше да предотврати МФ. Ужасната канибалска война, която щеше да последва. Също както Рим се беше саморазкъсал в гражданската война след окончателния разгром на Картаген — в случая обаче щеше да е много по-лошо, защото оръжията бяха много по-ужасни, а омразата — много по-дълбока. Това бе национална и религиозна омраза, а не чисто и просто лична вендета между видните римски граждани.
МФ бе решен да я предотврати.
В този контекст съществуването на Военното училище беше съвсем смислено. Години наред те подлагаха на тестове почти всяко дете от Земята. И онези, които притежаваха потенциал на блестящи командири, бяха вземани от техните страни и изпращани в космоса. Най-добрите възпитаници на Военното училище — или поне най-верните на МФ — можеха да бъдат чудесно използвани за командири на армии, когато МФ най-сетне обявеше края на войната и нанесеше изпреварващ удар, за да елиминира националните армии. Тази стратегия щеше да обедини света, окончателно и безвъзвратно, под властта на единно правителство. Но основната цел на Военното училище беше да махне тези деца от Земята, за да не станат командири на армиите на нито една нация или фракция.
В края на краищата, инвазията във Франция на главните европейски сили след Френската революция бе принудила отчаяното френско правителство да открие и издигне начело Наполеон. Той пък — от своя страна — вместо да защити нацията, бе грабнал юздите на властта. МФ бе решен на Земята да няма Наполеоновци, които да доведат до съпротива. Всички потенциални Наполеоновци бяха тук, носеха нелепи униформи и се боричкаха помежду си за надмощие в някаква тъпа игра. Позорни списъци, това беше всичко. Те укротяват света като ни вземат тук!
— Ако не се облечеш, ще закъснееш за час — напомни му Николай, момчето, което спеше на най-долното легло — точно срещу Бийн.
— Благодаря — отвърна Бийн, махна сухата си хавлия и припряно навлече униформата си.
— Извинявай, но се наложи да им кажа, че използваш паролата ми — продължи Николай.
Бийн се слиса.
— Такова де, не знаех, че си ти, но те почнаха да ме разпитват какво съм търсил в системата от карти в случай на бедствие и тъй като нямах представа за какво говорят, не беше трудно да се досетя, че някой влиза с моето име и парола. А от твоето място идеално се вижда моят чин, винаги, когато ги въвеждам, и… искам да кажа, ти си много умен. Но не съм искал да доноснича за тебе.
— Разбирам — рече Бийн. — Няма проблем.
— Но, искам да те питам, какво откри? От картите?
Предишният Бийн би отхвърлил въпроса — както и момчето. Нищо особено, просто бях любопитен — това би отговорил. Но сега целият му свят се беше променил. Сега беше важно той да поддържа връзки с другите момчета не за да покаже лидерските си способности на учителите, а за да знае — когато войната на Земята избухне и хитроумното планче на МФ се провали (защото то бе обречено) — кои сред командирите на различните национални и фракционни армии са му врагове и кои — съюзници.
Защото планът на МФ щеше да се провали. Цяло чудо беше, че вече не се беше провалил. Той разчиташе твърде много на това, че милионите войници и офицери ще са по-лоялни към МФ, отколкото към родината си. Но нямаше да е така. Самият МФ неизбежно щеше да се разкъса на фракции.
Но заговорниците без съмнение осъзнаваха тази опасност. Те държаха броят им да е възможно най-малък — може би единствено триумвиратът на Хегемона, Стратегоса и Полемарха, и може би още няколко човека тук, във Военното училище. Защото тази станция бе сърцето на плана. Тук изучаваха най-отблизо всеки един даровит офицер от две поколения насам. Всички до един имаха досиета — кой е най-талантливият, кой — най-ценният. Какви са слабостите им — и на характера, и на командването. Кои са им приятели. Какво изповядват. И следователно на кои от тях трябваше да се възложи командването на силите на МФ в предстоящите вътрешни войни между човечеството, а кои трябваше да бъдат лишени от пост и държани в изолация, докато не стихнат враждите.
Нищо чудно, че се тревожеха, задето Бийн не желаеше да участва в тяхната малка мисловна игричка. Това го превръщаше в неизвестна величина. Правеше го опасен.
Сега за Бийн беше още по-опасно да я играе. Ако не играеше, това щеше да ги накара да го подозират и да се боят — но каквото и да предприемеха срещу му, поне нямаше да го познават. Започнеше ли да играе пък, може би щеше да приспи подозренията им. Лошото бе, че Бийн изобщо не бе уверен в способността си да надхитри играта. Дори и да се опиташе да ги подведе с резултатите, самата стратегия можеше да им каже повече неща за него, отколкото той искаше да знаят.