— Дърветата тук са много стари — отбеляза сестра Карлота.
— Вие на колко години сте, Карлота?
— Обективно или субективно?
— Придържайте се към григорианския календар, моля, като най-скоро въведен.
— Тази смяна на юлианския календар все още засяда в гърлото на руснаците, нали?
— Тя ни принуди повече от седем десетилетия да честваме Октомврийска революция, която всъщност е станала през ноември.
— Прекалено млад сте, за да помните кога в Русия са били на власт комунистите.
— Точно обратното, достатъчно стар съм, за да съхранявам в ума си цялата памет на моя народ. Помня неща, случили се далеч преди да съм се родил. Помня неща, които изобщо не са се случвали. Аз живея в паметта.
— Хубаво място ли е за живеене?
— Хубаво? — той сви рамене. — Смея се на всичко това, защото съм длъжен. Защото то е така трогателно тъжно… Всичките тези трагедии — и все пак никаква поука.
— Човешката природа е неспособна да се промени — рече тя.
— Представях си — каза той, — че Господ би могъл да се справи по-добре, когато е създал човека — по свой образ и подобие, вярвам.
— Сътворил ги мъж и жена. Човек би си помислил, че по този начин Господ е направил образа си анатомично неопределен.
Той се засмя и я тупна доста силно по гърба.
— Не знаех, че можете да се шегувате с подобни неща! Приятно съм изненадан!
— Радвам се, ако съм разведрила мрачното ви съществуване.
— Да, наред с болката от шипа, който забивате в плътта. — Стигнаха до една наблюдателна площадка, от която се откриваше доста по-невзрачна гледка към морето, отколкото от терасата на Антон. — Съществуването ми не е мрачно, Карлота. Защото мога да празнувам великия компромис на Господ, че е създал телата ни такива, каквито са.
— Компромис?
— Телата ни могат да живеят вечно — знаете го. Не сме длъжни да се изхабяваме. Всичките ни клетки са живи — те могат да се поддържат и поправят или да бъдат подменени от нови. Има дори механизъм за постоянно подновяване на костите ни. Не е задължително менопаузата да пречи на жената да ражда деца. Не е задължително мозъците ни да западат, да губят спомени или да не могат да попиват нови. Но Господ ни е създал така, че носим смъртта в себе си.
— Доста сериозно започнахте да говорите за Бог.
— Бог ни е създал така, че носим смъртта в себе си, но сме носители и на разум. Имаме само около седемдесет години — може би деветдесет, ако се грижим за себе си. В планините на Грузия се случва човек да доживее и до сто и трийсет, макар лично аз да съм убеден, че всички те са лъжци. Щяха да твърдят и че са безсмъртни, ако си мислеха, че ще им се хванат. Ние бихме могли да живеем вечно, ако приемехме да сме тъпи завинаги.
— Нали не искате да ми кажете, че Господ е трябвало да избира между дълголетието и разума за човешките същества!
— Пише го в собствената ви Библия, Карлота. Две дървета — на познанието и на живота. Хапнеш ли от плода на дървото на познанието — умираш. Хапнеш ли от плода на дървото на живота — оставаш завинаги дете в градината, безсмъртно.
— От думите ви личи, че познавате теологията, а аз си мислех, че не сте вярващ.
— Теологията за мен е шега. Забавна е! Аз й се смея. Мога да разказвам забавни истории за теологията, да се шегувам с вярващите. Разбирате ли? Забавна ми е и поддържа спокойствието ми.
Най-сетне тя разбра. Колко ясно трябваше да го каже той? Съобщаваше й информацията, която му искаше тя, но кодирано, по начин, който можеше да измами не само подслушвачите — може би всяка тяхна дума се подслушваше — но и собствения му ум. Всичко беше шега — ето защо той можеше да й каже истината, стига да е под тази форма.
— Тогава нямам нищо против да изслушам вашите бесни, хумористични теологични набези.
— В книга Битие се разказва за хора, живели повече от деветстотин години. Но не се съобщава колко ужасно тъпи са били те.
Сестра Карлота се засмя на глас.
— Ето защо на Господ му се наложило да унищожи човечеството с онова потопче — продължи Антон. — Да се отърве от онези тъпаци и да ги замени с малко по-схватливи. Тяхната мисъл и обмяна на веществата се движели бързо, бързо, бързо. Тичали към гроба.
— От Метусаил, живял почти хилядолетие, до Мойсей с неговите сто и двайсет години и после до нас. Но нашият живот става все по-дълъг.
— Приключвам с изложението си.
— Сега по-тъпи ли сме?
— Толкова тъпи, че предпочитаме децата ни да живеят дълго, вместо да ги видим как твърде много заприличват на Господ и познават… доброто и злото… знаят всичко. — Той се вкопчи в гърдите си и изохка. — О, Боже! — той коленичи. Дишаше плитко и учестено. Подбели очи и падна.