Без съмнение учителите сменяха често паролите, така че нямаше да може да използва придобивката си дълго. Нещо повече, винаги беше възможно опитът за използване на учителска парола от ученически чин да задейства някаква аларма. Но Бийн се съмняваше. Цялата охранителна система бе разработена така, че да ограничава учениците, да следи поведението им. Учителите вероятно не ги следяха толкова изкъсо. Те работеха на чиновете си по малките часове, а освен това през деня често използваха ученически чинове, за да се свържат със своите по-мощни съоръжения. Така по-лесно решаваха проблема на някой ученик, защото обемът информация бе по-голям. Бийн разсъди, че ползата от открадването на учителска самоличност надделява над риска да го открият.
Докато чакаше, чу гласове няколко стаи по-нататък. Не беше достатъчно близо, че да различи думите. Дали би дръзнал да пропусне завръщането на къпещия се?
Мигове по-късно той надничаше в квартирата на… самия Димак. Интересно. Димак разговаряше с един мъж, чието холографско изображение висеше във въздуха над чина му. Полковник Граф, досети се Бийн. Комендантът на Военното училище.
— Моята стратегия бе достатъчно проста — обясняваше Граф. — Предадох се и й осигурих достъп до исканата от нея информация. Тя беше права — не мога да получа от нея добри отговори, докато не й предоставя исканите от нея данни.
— И тя даде ли ти някакви отговори?
— Не, още е много рано. Но ми зададе много добър въпрос.
— И той е?
— Дали момчето всъщност е човек.
— О, хайде стига. Тя да не го мисли за ларва на бъгер в човешки костюм?
— Няма нищо общо с бъгерите. Способностите му са увеличени чрез генно инженерство. Това обяснява много неща.
— Но все пак е човек, значи.
— Това не е ли спорно? Разликата между човеците и шимпанзетата генетично е съвсем малка. Между човеците и неандерталците е била незначителна. Колко ли голяма трябва да е тя за него, за да го превърне в отделен вид?
— От философска гледна точка това е интересно, но от практическа…
— От практическа не знаем на какво е способно това дете. Няма никакви данни за вида му. Той е примат, което предполага някои редовни характеристики, но за мотивацията му не можем да предположим нищо…
— Сър, с цялото дължимо уважение, той е едно дете. Той е човешко същество. Не е някой пришълец…
— Тъкмо това трябва да установим, преди да решим доколко можем да разчитаме на него. И тъкмо затова ти трябва да го наблюдаваш още по-внимателно. Ако не можеш да го накараш да играе на мисловната игра, намери някакъв друг начин да разбереш вътрешния му свят. Защото ние не можем да го използваме, докато не разберем доколко можем да разчитаме на него.
Интересно, че помежду си те открито я наричат „мисловната игра“, помисли си Бийн.
А после разбра за какво говореха. „Не мога да го накарам да играе на мисловната игра“. Доколкото знаеше Бийн, той бе единственото дете, което не играеше на тази игра. Говореха за него. Нов вид. Генетично променен. Бийн почувства как сърцето му се разтуптя в гърдите. Какъв съм аз? Нима съм не само умен, а и… различен?
— Ами пробивът в секретността? — попита Димак.
— Това е другото. Трябва да разбереш какво знае той. Или поне доколко е вероятно да го издаде на другите деца. В момента това е най-голямата опасност. Дали възможността това дете да се окаже нужният ни командир е достатъчно голяма, че да уравновеси риска от пробив в секретността и провала на програмата? Мислех, че с Ендър сме заложили дългосрочно на „всичко или нищо“, но в сравнение с този Ендър ни е направо в кърпа вързан.
— Не ви смятах за хазартен тип, сър.
— Не съм. Но понякога си принуден да играеш играта.
— Аз съм насреща, сър.
— Зашифровай цялата информация, която ми изпращаш за него. Никакви разговори с учителите освен обичайните. Пази това в тайна.
— Разбира се.
— Ако единственият начин да победим бъгерите е да заменим себе си с нов вид, Димак, то дали наистина ще спасим човечеството?
— Едно дете не е замяна на цял биологичен вид.
— Кракът на прага. Пъхнатият в палатката нос на камилата. Дай им само един сантиметър.
— На тях ли, сър?