— Можете да проверите данните за влизанията ми. Никога не влизам в системата по време на учебен час. Всъщност никога не го правя извън квартирата си.
— Тогава как е възможно това дете да се е добрало до името и паролата ви?
— Чинът ми стои на моята маса, ето така. Позволете да използвам вашия чин, за да ви покажа.
— Разбира се.
— Сядам ето така, винаги с гръб към вратата, за да не може никой да го види. Никога не влизам в системата от друго положение.
— Е, няма прозорец, че да надникнем!
— Има, сър.
— Димак?
— Има прозорец, сър. Вижте. Отдушникът.
— Сериозно ли предполагате, че той би могъл…
— Той е най-дребното дете, което някога…
— Малкият Бийн ли е използвал името и паролата ми?
— Отлично, Димак, успяхте да се изпуснете за името!
— Съжалявам, сър.
— Още едно нарушение на секретността. Ще изпратите ли Димак обратно заедно с мен?
— Никого няма да изпращам обратно.
— Сър, длъжен съм да изтъкна, че влизането на Бийн в главната учебна система е отлична възможност.
— Кое? Един ученик да се вихри из файловете с данни на учениците?
— Да изучаваме Бийн. Не можем да го накараме да играе на мисловната игра, но сега разполагаме с играта, която той е избрал да играе. Ще наблюдаваме къде влиза в системата и как използва властта, която си е създал.
— Но вредата, която може да нанесе, е…
— Няма да нанесе никаква вреда, сър. Не би направил нищо, с което да се издаде. Улицата е научила това дете на ум. Той иска информация. Ще гледа, но няма да пипа.
— Значи вече си го анализирал, така ли? Нима винаги знаеш какво ще направи?
— Знам, че ако има история, в която наистина искаме да го накараме да повярва, той трябва да я открие сам. Необходимо е да я открадне от нас. Затова според мен това малко нарушение на секретността е идеалният начин да поправим едно много по-голямо нарушение.
— Чудя се обаче, щом той пълзи из каналите, какво ли още е чул?
— Ако затворим въздушната система, той ще разбере, че са го разкрили и няма да повярва на онова, което ние ще заложим, за да го намери.
— Затова трябва да позволя на едно дете да пълзи из каналите и да…
— Скоро вече няма да може да го прави. Той расте, а каналите са изключително плитки.
— В момента това не ме успокоява особено. И за жалост все още се налага да убием Уфанад, защото знае твърде много.
— Моля ви, кажете, че се шегувате!
— Да, шегувам се. Скоро той ще стане ваш ученик, капитан Уфанад. Наблюдавайте го много внимателно. Говорете за него само с мен. Той е непредсказуем и опасен.
— Опасен. Малкият Бийн?
— Но ви разказа играта, нали?
— Прощавайте, сър, но и вашата.
Бийн проучи всички ученици във Военното училище до един — четеше досиетата на шест-седем от тях на ден. Откри, че първоначалните резултати са най-безинтересното нещо за тях. Всички тук имаха такива високи резултати на всички тестове, на които са били подложени на Земята, че разликите бяха почти незначителни. Резултатите на самия Бийн бяха най-високите и разликата между него и втория, Ендър Уигин, бе голяма — почти толкова голяма, колкото и тази между Ендър и следващия. Но всичко това беше относително. Разликата между Ендър и Бийн възлизаше на половин процент. Повечето деца бяха постигнали между 97 и 98 процента.
Разбира се, Бийн знаеше нещо, което те не биха могли да знаят — че за него беше лесно да изкара възможно най-високия резултат на тестовете. Можеше да постигне и повече, да се справи по-добре, но бе достигнал границата на онова, което разкриваше тестът. Разликата между него и Ендър беше много по-голяма, отколкото предполагаха те.
И все пак… докато четеше досиетата, Бийн разбра, че тези резултати просто загатват за потенциала на детето. Учителите говореха най-вече за неща като ум, проницателност, интуиция, способност да се разбираш с другите, да предвиждаш действията на противника; храбростта да проявиш дързост, предпазливостта да се увериш в нещо, преди да се ангажираш, мъдростта да разбереш кой курс на действие е най-подходящият. И докато обмисляше всичко това, Бийн проумя, че не непременно той е по-добър в тези неща от другите.