— Какво искаш да узнаеш?
Въпросът разтревожи Бийн. Той не обичаше да обсъжда заниманията си. Но не усещаше никаква заплаха у Николай. Той просто искаше да разбере.
— По история. Той е номер едно. Как е успял? — Бийн се зачуди дали войнишкият му жаргон звучи естествено. Не го използваше много. Все още не можеше съвсем да докара мелодията му.
— Като разбереш, ми кажи — Николай завъртя очи самоподигравателно.
— Ще ти кажа — обеща Бийн.
— Аз да имам шанс да стана номер едно като Ендър? — засмя се Николай. — Ти имаш такъв шанс, какъвто си отличник.
— Сополите на Уигин не са мед — рече Бийн.
— Какво искаш да кажеш?
— Той е човек като всеки друг. Като разбера, ще ти кажа, става ли?
Бийн не успя да проумее как Николай предварително се бе примирил с мисълта, че няма да стане един от най-добрите. Дали пък отрицателната оценка на учителите в края на краищата не беше правилна? Или несъзнателно му бяха внушили тяхното презрение и той бе повярвал?
От момчетата, които му посочи Николай — така наречените подлизурковци и самохвалковци, което не беше далеч от истината — Бийн научи как се казват най-близките приятели на Уигин.
Шен, Алей, и Петра — пак тя! Шен бе най-старият му приятел.
Бийн го намери в библиотеката по време на учебните занятия. Единствената причина да се ходи там бяха видеофилмите — книгите можеха да се четат и от чиновете. Но Шен не гледаше видеофилми. Беше взел чина си със себе си и играеше на мисловната игра.
Бийн седна до него да погледа. Мъж с лъвска глава, облечен в ризница, се бе изправил пред един великан, който май му предлагаше различни питиета — звуковото оформление беше такова, че от мястото си Бийн не чуваше звука. Но Шен като че отговори — той въведе няколко думи. Мъжът с лъвска глава изпи едно от питиетата и незабавно се спомина.
Шен измърмори нещо и бутна чина си.
— Това „Питието на великана“ ли е? — попита Бийн. — Чувал съм за него.
— Никога ли не си играл на това? — попита Шен. — Не можеш да победиш. Поне така си мислех.
— Чувал съм. Не ми звучеше забавно.
— Не ти звучеше? Не си ли го опитвал? Не е трудно да намериш играта.
Бийн сви рамене — опитваше се да имитира превземките на другите деца. На Шен май му стана смешно. Дали защото Бийн не бе докарал добре непукисткото свиване на рамене? Или беше забавно как един такъв дребосък го прави?
— Хайде де, изобщо ли не играеш на мисловната игра?
— Ти го каза — напомни му Бийн. — Мислел си, че никой никога не може да я спечели.
— Видях един мъж на едно място, което никога не бях виждал. Попитах го къде се намира и той каза „Отвъд Питието на Великана“.
— Каза ли ти как се стига дотам?
— Не съм го питал.
— Защо?
Шен се усмихна и се загледа в пространството.
— Уигин е, нали? — попита Бийн.
Усмивката угасна.
— Не съм казал такова нещо.
— Знам, че сте приятели и затова дойдох тук.
— Какво става? Да не го шпионираш? Бонсо ли те праща?
Не отиваше на добре. Бийн не бе разбрал как защитават Ендър неговите приятели.
— Никой не ме праща. Виж какво, не му мисля нищо лошо! Просто искам да разбера… ти го познаваш от самото начало, нали? Казват, че сте приятели още от новобранци.
— Е, и какво?
— Виж, той има приятели, нали? Като тебе например. Макар че той винаги се справя по-добре в час и винаги е най-добрият във всичко, нали? Но не го мразят.
— Доста гадове го мразят.
— Трябва да си намеря приятели, човече. — Бийн знаеше, че това не бива това да прозвучи все едно се оплаква. По-скоро се стараеше да звучи жално като дете, което полага много усилия да не си проличи, че се оплаква. Затова завърши малката си защитна реч със смях. Все едно че опитва да изкара всичко на шега.
— Доста си нисичък — отбеляза Шен.
— Не и на планетата, от която идвам — отвърна Бийн.
Шен за първи път си позволи да се усмихне истински.
— Планетата на пигмеите.
— Тия момчета са твърде едри за мен.
— Виж, знам за какво говориш — рече Шен. — Аз пък ходех много смешно. Някои деца ме занасяха. Ендър ги накара да спрат.
— Как?
— Той почна да се занася с тях.
— Не бях чувал, че може да говори.
— Не, той нищичко не каза. Направи го с чина. Изпрати съобщение от Бог.
О, да, Бийн беше чувал за това.
— Заради теб ли го е направил?
— Те ми се подиграваха заради задника ми. Имах голям задник. Преди да започна да тренирам. И той им се подигра, задето ме гледали в задника. Но се подписа като Бог.
— Значи не са знаели, че е той?
— О, веднага разбраха. Но той не каза нищо. Поне не на глас.
— Така ли се сприятелихте? Той е закрилникът на малките? — като Ахил…