Нищо чудно, че едно дете като Динк Мийкър бе прозряло това и отказваше да играе на тази игра. Той беше от малцината, които бяха едновременно и симпатични, и талантливи. Това, че е симпатичен, ги бе накарало да се опитат да го направят командир на армия. Талантът му бе позволил да разбере защо го правят и да им откаже, защото не можеше да вярва в една толкова тъпа система. А имаше други деца, като Петра Арканян, с отвратителни характери, които обаче можеха и насън да измислят стратегия и тактика. Такива, които бяха достатъчно уверени да водят другите в битка, да се доверяват на собствените си решения и да ги претворяват в действие. Те изобщо не се мъчеха да се харесат, затова и не ги забелязваха, всяка тяхна грешка бе преувеличавана, всяка силна страна — омаловажавана.
Затова Бийн започна да изгражда своя собствена анти-армия от деца, които не бяха любимци на учителите, но притежаваха истински талант, притежаваха сърце и ум, не само външност и красноречие. Започна да си представя кои от тях ще са офицери и ще водят свои собствени взводове под командата на…
На Ендър Уигин, разбира се. Бийн не можеше да си представи друг на тази позиция. Уигин щеше да знае как да ги използва.
Бийн знаеше много добре и собственото си място. Близо до Уигин. Командир на взвод, но най-довереният. Дясната ръка на Уигин. И затова, когато Уигин бе на път да допусне грешка, Бийн щеше да му я посочва. Така може би най-сетне щеше да проумее поне донякъде защо Уигин е човек, а той не е.
През повечето време Сестра Карлота използваше новото си разрешително като скалпел — прорязваше своя път през информационното учреждение, намираше тук отговори, а там — нови въпроси. Разговаряше с хора, които не предполагаха какво представлява проектът й, нито защо тя знае толкова много за строго секретната им работа. В същото време безмълвно подреждаше всичко наум в бележки до полковник Граф.
Но в стремежа си да преодолее началници на затвори и охрана, впечатлени от небивалата й нужда за знания, понякога тя размахваше разрешителното си за достъп до свръхсекретна информация като месарски сатър. Обикновено, след проверката на документите й — за да се уверят, че те не са скалъпени — ги навикваха офицери с толкова високи чинове, че потърпевшите започваха да се отнасят със сестра Карлота като с Господ.
Така тя най-сетне застана лице в лице с бащата на Бийн. Или поне с най-близкото нещо до негов баща.
— Искам да говоря с вас за инсталация ви в Ротердам.
Той я изгледа кисело.
— Вече съм докладвал всичко. Тъкмо затова и не съм мъртъв, макар че се чудя дали направих правилния избор.
— Казаха ми, че много хленчите — рече сестра Карлота без следа от съчувствие. — Не го очаквах толкова бързо.
— Вървете по дяволите. — Той й обърна гръб.
Сякаш това имаше някакво значение.
— Доктор Волеску, според досието ви вие сте разполагали с двайсет и три бебета във фермата си за органи в Ротердам.
Той мълчеше.
— Но, разбира се, това е лъжа.
Мълчание.
— И — колкото и да е странно — знам, че идеята за тази лъжа не е ваша. Защото ми е известно, че вашата инсталация в действителност не е била ферма за органи. Обещали са ви да останете жив, ако го признаете, в замяна на това никога да не обсъждате истинската си дейност.
Той бавно се обърна отново — колкото да й метне един кос поглед.
— Я да видим това ваше разрешение, което преди ми пробутвахте.
Тя отново му го показа. Той го разгледа.
— Истинското ви престъпление е било, че сте продължили да работите по един научноизследователски проект и след закриването му. Тъй като сте разполагали с най-щателно обработените оплодени яйцеклетки. Вие сте завъртели ключа, който Антон е открил. Искали сте бебетата да се родят и да видите какво ще излезе от тях.
— Щом знаете всичко това, защо сте дошли при мен? Всичко, което знам, го има в документите, които сте прочели.
— Съвсем не — отрече сестра Карлота. — Признанията ви не ме интересуват, техниката ви — също. Интересувам се от бебетата.
— Всички те са мъртви — отвърна той. — Убихме ги, когато разбрахме, че ще ни разкрият. — Той я изгледа непочтително. — Да, това е детеубийство. Двайсет и три убийства. Но тъй като правителството изобщо нямаше да си признае за съществуването на тези деца, така и не ме обвиниха в престъпление. Ала Господ ме съди. Всевишният ще ми наложи обвиненията. Нали затова ли сте тук? Бог ви е издал разрешителното.
„Позволяваш си да се шегуваш с това?!“
— Искам да знам само какво успяхте да научите за тях.