Николай погледна Бийн.
— Никога не съм бил такъв смачкан и грозен като теб — рече той.
— А ако аз стана като теб, когато порасна, по-добре още сега да се самоубия — отвърна Бийн.
— Така ли се говори с такива здравеняци?
— Не очаквах ти да му налетиш като Човека-пчелен рой.
— Сигурно ми се е искало да нападна някого — обясни Николай.
— На кого, на тебе? На господин Самата любезност?
— Напоследък не се чувствам толкова любезен. — Той се покатери на леглото до Бийн, за да могат да си говорят тихичко. — Бийн, не ми е тук мястото. Аз не съм за тази армия.
— Как така?
— Не бях готов да ме повишат. Аз съм със средни възможности. Може би не съм достатъчно добър. И макар тази армия да не е съставена от отличници, момчетата си ги бива. Всички се учат по-бързо от мен. Всеки схваща, докато аз стърча и се помайвам.
— Полагай повече усилия тогава.
— Аз полагам повече усилия. Ти… ти просто на мига схващаш всичко, всичко ти е ясно. И не че аз съм глупав. И аз винаги схващам. Но… една крачка по-назад.
— Съжалявам — рече Бийн.
— Защо ти да съжаляваш? Не си виновен ти!
Да, аз съм виновен, Николай.
— Хайде стига! Да не ми казваш, че не искаш да си в армията на Ендър Уигин?
Николай се позасмя.
— Той е голяма работа, нали?
— Ще се справиш. Ти си добър войник. Ще видиш. Когато започнем да водим сражения, ти в нищо няма да отстъпваш на другите.
— Ох… вероятно. Винаги могат да ме замразят и да ме подмятат насам-натам. Голям и тромав снаряд.
— Не си чак толкова тромав.
— В сравнение с тебе всеки е тромав. Наблюдавал съм те — ти раздаваш половината си храна.
— Прекалено много ми дават.
— Трябва да уча. — Николай прескочи на леглото си.
Понякога Бийн имаше угризения, че е поставил Николай в това положение. Но когато започнеха да побеждават, на много деца извън армия „Дракон“ щеше да им се иска да си сменят местата с него. Всъщност малко изненадващо му дойде прозрението на Николай, че не е толкова компетентен, колкото останалите. В края на краищата, разликите не бяха толкова очебийни. Вероятно имаше много деца, които се чувстваха точно като Николай. Но Бийн не бе успял да го разубеди. Всъщност, вероятно бе затвърдил комплекса му за непълноценност.
Услужлив приятел съм, няма що.
Нямаше смисъл да разпитва пак Волеску — не и след като й бе наговорил такива лъжи първия път. Всички онези приказки за копията и как той бил оригиналът — сега вече нямаше никакви смекчаващи вината обстоятелства. Той беше убиец, слуга на Бащата на лъжите, и с нищо нямаше да помогне на сестра Карлота. А нуждата да разбере какво би могло да се очаква от единственото дете, оцеляло след малкия холокост на Волеску, бе прекалено силна, че да разчита на думите на такъв мерзавец.
Освен това Волеску се беше свързал със своя полубрат или братовчед — как иначе би се сдобил с оплодено яйце, съдържащо неговата ДНК? Затова сестра Карлота трябваше или да успее да проследи дирята на Волеску, или да повтори изследванията му.
Бързо научи, че Волеску е незаконно дете на румънка, живяла в Будапеща. Чрез малка проверка — и благоразумна употреба на разрешителното — успя да се сдобие с името на бащата. Оказа се грък по рождение — служител на Лигата, който наскоро бе повишен на служба в щаба на Хегемона. Това би могло да бъде препятствие, но Сестра Карлота нямаше нужда да разговаря с дядото. Трябваше й само да разбере кой е той, за да издири имената на трите му законни деца. Дъщерята бе елиминирана, защото „родителят“ беше мъж. След като проучи двамата синове, реши да посети първо женения.
Семейството му живееше на остров Крит — там Юлиан управляваше софтуерна компания, чийто единствен клиент беше Международната лига за отбрана. Очевидно не беше съвпадение, но уреждането на роднини бе нещо сравнително почтено в сравнение с наглата корупция и взаимни услуги, изначално присъщи на Лигата. В края на краищата, този вид шуробаджанащина бе в общи линии невинна, тъй като Международният флот отдавна бе завзел контрола над собствения бюджет на Лигата и никога повече не й позволи да го докосне отново. Така Полемархът и Стратегосът разполагаха с много повече пари от Хегемона. А той — макар и пръв по титла — имаше най-малко власт и свобода на действията.
А че Юлиан Делфики дължи кариерата си на политическите връзки на баща си не означаваше непременно, че продуктът на неговата компания е некачествен, нито че той самият е непочтен човек. Поне според критериите за почтеност, преобладаващи в общия бизнес.