— Преди повече от седем години.
— О! — извика Елена. — Значи нашите дечица… когато са починали…
— Са били пеленачета. Нямали са даже и годинка.
— Но защо точно нашите деца? Защо ги е откраднал? Щял е да ги продаде за осиновяване? Дали…
— Има ли значение? Неговите планове така и не дадоха плод — отвърна сестра Карлота. Характерът на престъпленията на Волеску беше тайна.
— Как е името на убиеца? — попита Юлиан. Забеляза, че тя се колебае, и настоя. — Името му фигурира в обществения архив, нали?
— В архива на криминалния съд в Ротердам — отвърна сестра Карлота. — Волеску.
Юлиан реагира така, сякаш му бяха зашлевили шамар, но мигом се овладя. Елена не забеляза.
Той знае за любовницата на баща си, помисли си сестра Карлота. Сега вече разбира донякъде мотивите. Децата на законния син са били отвлечени от копелето, върху тях са експериментирали и накрая са убити. А законният син не е разбрал за това цели седем години. Каквито и страдания да си въобразяваше Волеску, че му е причинила липсата на баща, той си беше отмъстил. А за Юлиан това означаваше също и че похотта на баща му се е върнала, за да причини тази загуба, тази болка на него и жена му. Греховете на бащите се струпват върху децата в третото и четвъртото поколение…
Но не пишеше ли в светото писание „третото и четвъртото поколение от тях ме мразят“? Юлиан и Елена не мразеха Бог. Нито пък невинните им дечица.
Всичко това не беше по-разумно от избиването на младенците във Витлеем от Ирод. Единствената утеха беше, че милостивият Господ е приласкал духовете на погубените дечица, също както щеше да донесе и утеха в сърцата на родителите.
— Моля ви — рече сестра Карлота. — Не мога да ви кажа, че не бива да тъжите за децата, които никога няма да прегърнете. Но можете да продължите да се радвате на сина, който имате.
— На милиони километри от нас! — извика Елена.
— Не знам… вие случайно да знаете дали понякога от Военното училище не пускат децата на гости у дома? — попита Юлиан. — Той се казва Николай Делфики. Без съмнение при тези обстоятелства…
— Много съжалявам — отвърна сестра Карлота. Да им напомня за детето, което имат, май не се оказа чак толкова добра идея, защото в действителност те бяха разделени. — Съжалявам, че идването ми тук ви донесе такава ужасна новина.
— Но вие научихте онова, за което дойдохте — отбеляза Юлиан.
— Да — потвърди сестра Карлота.
И тогава Юлиан се досети за нещо, но не спомена нито дума пред жена си.
— Искате ли да се върнете на летището?
— Да, колата още чака. Войниците са много по-търпеливи от таксиметровите шофьори.
— Ще ви изпратя до колата — предложи Юлиан.
— Недей, Юлиан! — извика Елена. — Не ме оставяй сама!
— Само за минутка, любов моя. Дори и сега не бива да пренебрегваме учтивостта. — Той прегърна дълго жена си, после поведе сестра Карлота към вратата и й отвори.
Докато вървяха към колата, Юлиан заговори за догадката си.
— Щом копелето на баща ми вече е в затвора, вие не сте дошли тук заради неговото престъпление.
— Не съм — потвърди тя.
— Значи едно от децата ни е оцеляло?
— Сега ще ви издам нещо, което не бива да ви казвам, защото нямам право — рече сестра Карлота. — Но аз съм се заклела първо във вярност към Бога, а не към МФ. Ако двайсет и двете деца, погубени от Волеску, са ваши, то двайсет и третото ви дете може да е живо. Остава да се проведат генетичните тестове.
— Но на нас няма да ни съобщят — рече Юлиан.
— Все още не — отвърна сестра Карлота. — Няма и да е скоро. Може би никога няма да ви съобщят. Но стига да е по силите ми, ще дойде денят, в който ще се срещнете с втория си син.
— Дали той… познавате ли го?
— Ако той е вашият син — рече тя — тогава да, познавам го. Животът му е бил труден, но има добро сърце и всяко семейство би се гордяло с момче като него. Моля ви, не ме разпитвайте повече. Вече казах твърде много.
— Да го кажа ли на жена си? — попита Юлиан. — Кое ще е по-тежко за нея, да знае или да не знае?
— Жените не са чак толкова различни от мъжете. Вие предпочетохте да знаете.
Юлиан кимна.
— Знам, че вие бяхте просто вестоносецът, а не причината за нашата горест. Но няма да запомним посещението ви с радост. И все пак бих искал да знаете, че съм ви признателен за добротата, която проявихте при изпълнението на тази ужасна задача.
Тя кимна.
— А вие проявихте непоколебима благосклонност в тежък за вас час.
Юлиан отвори вратата на колата. Тя се намести на седалката и напъха вътре краката си. Но преди той да затвори вратата, й хрумна един последен въпрос — много важен въпрос.