— И защо ми е да убивам курат Робърт?
— Защото си убиец, мастър Бъргес. Обичаш да убиваш. Най-много обичаш да гледаш ужаса, изписан по лицето на някое момиче, което насилваш, а после душиш с въже.
Бъргес преглътна с мъка.
— Няма да слушам тези лъжи.
— И къде ще отидеш? Хората ми са отвън пред църквата — излъга Корбет. — Ще те арестуват, щом излезеш. Искаш ли да ти кажа защо си убил курат Робърт?
— Имаш само предположения — присмя му се Бъргес. — Защо ми е да убивам човек, с когото съжителствам от толкова много години? Беше ми приятел.
— Преди всичко е бил курат в тази църква — рязко му отвърна Корбет, — а ти си ставал все по-загрижен. Отец Гримстоун е пиел много, започнал е да губи паметта си. А онова, което наистина е тревожело курата — и признавам, че не мога да го докажа — е, че някой, не знам кой, му е съобщил, че изповядани грехове са ставали достояние на другите. Бог знае как е разбрал.
— Значи нямаш доказателства?
— Напротив. Курат Робърт е бил озадачен от това и сериозно разтревожен. Сигурно го е обсъдил с отец Гримстоун, който, естествено ти е казал? Или пък си наминал през стаята му и си го заварил да пише до своя епископ? Белън е ставал опасен, затова си го убил! В същото време напълно е било възможно убийствата на младите момичета да се припишат на него. В действителност куратът не е знаел почти нищо за убийствата. Но всеки свещеник с капчица съвест би се разтревожил, ако е погазена тайната на изповедта. До последния си ден ще се чудя, а и ти също — додаде Корбет — кой е бил този човек. Гръмогласният Молкин? Дъщеря му? Или Девърел, нашият страхлив дърводелец? Или пък Блайдскот?
— И за смъртта на Молкин и на Девърел ли ще ме обвиниш?
— Разбира се, че не — отвърна Корбет. — Тях ги е убил сър Луис Тресилиън, който си е дал сметка, че заради лъжливите им показания е бил обесен невинен човек.
Бъргес подскочи, видимо развълнуван.
— Да, сър Роджър е бил невинен! Ти си убивал, Бъргес, и заради теб останалите са лъгали, давали са лъжливи показания и накрая са били убити, за да защитят греха ти.
Корбет стана и тръгна към стъпалата, увеличавайки разстоянието между себе си и убиеца.
— От край време си убиец, Бъргес! Станал си войник, за да убиваш. Изпитвал си наслада от топлата, шуртяща кръв, от мириса на смъртта, и то още от времето, когато си бил младеж в едно стопанство близо до Мелфорд. Преди колко време е било това? Преди четиридесет години? Още при управлението на бащата на нашия крал ли? Прегледах внимателно регистъра на покойниците. Правят впечатление убийствата на две-три момичета отпреди десетилетия, както и кратките записки за телата на „неизвестните“. Кои са били тия „неизвестни“? Клети странници? Проститутки? Уличници? Бегълки, имали нещастието да дойдат в Мелфорд? Дебнел си жертвите си из пътищата на това поле, както невестулката дебне зайци. Никой никога не е бил заловен за убийствата, може и никого да не го е била грижа. Бил си в безопасност. На вид си бил почтения, грубоват Бъргес, полубрат на младия Гримстоун, който е бил предопределен за църквата. Питам се, дали си отварял някога тази книга и дали си поглеждал имената на жертвите си в нея? Чувствал ли си някога вина?
Бъргес успя да устои на погледа му.
— Учил си за зидар, но накрая изкушението на войната, като възможност да се отдадеш на жаждата си за кръв, те е отвело от тук. Бог знае за колко убийства си отговорен из всички краища на кралството. По време на походите в Шотландия и Уелс, където цели села и градове са минавали под меча, кой се интересува от труповете?
— Бях добър войник — присви очи Бъргес. — Кралските военачалници нито веднъж не са отправяли обвинение срещу мен.
— Разбира се, че не са. Войските се придвижват бързо. Никой не би забелязал. Драги ми Бъргес, срещал съм войници като теб — убийци до мозъка на костите си. И добри пари си припечелил. Грабил си жертвите си, нали? Не само ония, които си убивал, но и всички, до които си успявал да се докопаш.
— Военна плячка — беше хладнокръвният отговор.
— И си донесъл обратно плячката си в Мелфорд, за да покажеш на всички колко добре си се справил. Купил си старата къща на лесничея и веднъж завинаги си се превърнал в полубрата и благоразумния приятел на отец Гримстоун.
— Той имаше нужда от помощта ми.
— Няма съмнение! Годините не са се оказали милостиви към отец Гримстоун, нали? Идеализмът, мечтите са повехнали. Самотният и вече залитнал по чашката Гримстоун е имал остра нужда от подкрепата ти!