— Защо един кралски писар, пазител на Тайния печат — Блайдскот вече говореше внимателно и се опитваше да прикрие пиянското заваляне в говора си, — е благоволил да почете нашия пазарен град?
— Защото кралят пожела! — рязко отговори Корбет. — Мелфорд може и да приютява търговци, но приютява и убийства. Преди години тук са отнети няколко човешки живота по най-ужасен начин. Какъв ден е днес? — той се озърна с присвити очи. — Празникът на свети Едуард Изповедника, тринайсети октомври, лето Господне 1303. Преди пет години — той посочи към сър Морис, — неговият баща, лорд Роджър Чапълс, е бил обесен публично пред портите на Мелфорд за убийствата на няколко девойки и на заможна млада вдовица. Как се казваше тя?
— Уолмър — отвърна Морис.
— Да, вдовицата Уолмър. По онова време сър Морис е бил едва четиринайсетгодишен, но щом навършил шестнайсет години — Корбет се усмихна на младия лорд, — започнал да изпраща писмо след писмо до Кралския Върховен съд, в които твърди, че баща му е невинен, че съдът е допуснал ужасна грешка. Сега вече кралят може да направи много малко. Лорд Роджър е осъден от съдебните заседатели пред съдията лорд Тресилиън. Били са представени доказателства и е произнесена присъда. Кралят не е видял основания за помилване и присъдата е била изпълнена.
— Баща ми беше невинен! — извика сър Морис и заплашително посочи към Гримстоун. — Ти знаеш.
— Откъде мога да знам? — отвърна свещеникът.
— Преди да го обесят — заговори с мъка сър Морис, — си го изповядал. Чул си последната му изповед. Признал ли е греха си?
— Не мога да кажа какво е изповядал, това е тайната на изповедта.
— Но можеш да ни кажеш какво не е било казано — заяви Корбет.
— Кажи ми! — извика сър Морис.
— Така е. Така е — Гримстоун затърка една о друга ръцете си. — Сър Роджър не призна в изповедта си за никакво убийство.
— Бил е държан тук, нали? — попита Корбет и заоглежда криптата.
— Да — потвърди Гримстоун. — Понякога мястото се използва за затвор. Има само един вход, който може да се охранява много добре. Наистина изповядах сър Роджър. Но, ако си спомняте, той беше държан тук две седмици, докато чакаше отговор на прошението си до краля за помилване. Междувременно беше посетен и от някакъв странстващ монах. Може да се е изповядал пред него.
— Достатъчно — каза Корбет. — Да се върнем към настоящето, към днешния тринайсети октомври 1303 г. Това лято е намерено убито младо момиче от околните села. Преди три дни — той посочи ковчега, — е открита нова жертва, умъртвена по същия начин, както са били умъртвени вдовицата Уолмър и останалите жертви преди пет години, с въже — Корбет се обърна към помощник-шерифа. — Как наричат тукашните убиеца?
— Удушвача — отвърна Блайдскот. — Когато е било извършено първото убийство, местният бракониер, Фъръл, е бил наблизо. Изплашил се е и се е скрил, казваше, че било тъмно като в рог. Чул писъците на момичето, а после звънчета като онези, които се закачат на ноктите на ястреб или сокол.
— И къде е този Фъръл? — попита Корбет.
— Изчезна — вдигна рамене Блайдскот. — Никой не знае къде е отишъл. Някои говорят, че е избягал. Други казват, че се е напил, което за него беше обичайно, и е затънал в някое блато или тресавище. Има ги колкото щеш из горите около Мелфорд.
— Но най-вероятно е бил убит! — категорично се намеси сър Морис. — Той единствен настояваше, че баща ми е невинен.
— И защо е твърдял така? — попита Корбет.
— Не знам. Изчезна скоро след процеса.
— Свидетелствал ли е в полза на баща ти в съда?
Сър Морис махна с ръка.
— Фъръл беше скитник, по-често пиян, отколкото трезвен. Нощуваше на открито в развалините на Бийчъм Плейс. Кой би хванал вяра на думите му? Наляво и надясно казваше каквото мисли, и в „Златното руно“, и в съда. Казваше, че баща ми изобщо не е бягал по Гъли Лейн в нощта на убийството на вдовицата Уолмър.
— Да — намеси се Блайдскот, — но баща ти призна, че е посетил вдовицата Уолмър същата вечер. Сър Роджър трябва да е минал по Гъли Лейн на път за дома си.
— Казваш, че баща ми е виновен, така ли? — скочи на крака сър Морис.
— Стига! — нареди Корбет.
— Така ли? — сър Морис заплашително пристъпи към помощник-шерифа.
Ранулф-ат-Нюгейт тихо прекоси помещението и сложи ръка на рамото на младия мъж.
— Предлагам ти да седнеш — рече с усмивка. — Щом господарят ми нарежда, най-добре е да се подчиниш.
Натискът на ръката му стана по-силен. Сър Морис плъзна длан към камата си.