— Ти беше ли на екзекуцията?
— Не. Нито пък Фъръл.
— А кога изчезна съпруга ти?
Соръл притвори очи.
— Около месец след екзекуцията на сър Роджър. Фъръл си беше чудак. Имаше си трески за дялане. Понякога съм се питала дали ме е мамил с други жени, но така или иначе по свой начин ми беше верен. Както ти казах вече, дадохме си клетва под тисовото дърво и той се грижеше за мен. Беше мил и нежен, дори и да е пийнал, не е вдигал ръка срещу мен. Понякога беше сладкодумен, друг път сядаше и се умисляше, крясваше по някоя и друга дума, като онзи път, когато спомена Маскирания — тя посочи към стената. — Мисля, че затова му харесваше да рисува. Фъръл много се боеше, че един ден умът му ще отслабне и самотата ще размъти разсъдъка му.
— Да се върнем към екзекуцията на сър Роджър — Корбет внимателно насочи мислите й обратно на въпроса.
— А, да — и Соръл отметна с опакото на ръката косата от лицето си, после опря топлото канче до загрубялата си буза. — След обесването на сър Роджър на моя мъж много не му се радваха в Мелфорд. Посрещаха го с натежали погледи в „Златното руно“, бутаха го с рамене из пазара. Фъръл обаче не обичаше да изпуска следата, а умът му беше обсебен от невинността на сър Роджър. Ще ми се — въздъхна тя — да бях слушала по-внимателно какви ги бръщолеви. Все едно и също повтаряше: „Сър Роджър не е убил вдовицата Уолмър. Той си тръгна от къщата й тихо и кротко, преситен от любов и вино, а тя си беше здрава и читава.“
— И? — попита Корбет.
— След време Фъръл пак отиде до къщата на вдовицата. Можеш да се сетиш какво стана след смъртта й. Градският съвет си присвои собствеността й, уж за данъци. След нощта на убийството, съветът сложи стража пред имота й. Обаче знаеш как става: уж вратата и прозорците са заковани, но хората не се спират от такива неща — разграбиха кокошките й и отмъкнаха всичкия й добитък. Само смъртта — горестно додаде тя — може така да разгори людската алчност. Фъръл много внимателно проучи всичко — внезапно тя посочи към вратата на своята спалня. — Каквито и да ти ги дърдоря за моя арбалет и за камата, за през нощта спускам резетата. Както и ти, нали, мастър писарю?
Корбет кимна.
— Е — разпалено продължи Соръл, като остави канчето на пода и размаха ръце, за да подсили думите си, — в нощта, в която е умряла, вдовицата Уолмър е забавлявала сър Роджър, нали така?
Корбет я гледаше внимателно.
— А когато той си е тръгнал, какво е трябвало да направи тя? Била е пила вино, била се е любила, значи е била уморена. Ако бях на нейно място, щях да загася огъня и свещите…
— … да затвориш капаците на прозорците и да пуснеш резето на вратата — довърши думите й Корбет.
— Точно така! Още повече, че е останала сама. А какво би било, ако някой е дошъл да я нападне, насили и убие?
— Вратата щеше да бъде разбита?
— Да, но Фъръл откри, че няма такова нещо. И вратата, и капаците на прозорците си били съвсем здрави. Значи нашата вдовица трябва да е познавала посетителя си.
— Не съм правник — отвърна Корбет, — но тук щях да възразя, че може би сър Роджър се е върнал при нея. По някаква причина. И вдовицата Уолмър щеше да го пусне да влезе.
— Така е — съгласи се тя, — но защо му е трябвало да си тръгва? И ако е искал да я убива, защо не го е сторил още първия път?
Корбет разклати канчето в ръката си.
— Хайде, нека аз бъда правникът, мистрес. В името на спора, да приемем, че сър Роджър си е тръгнал и не се е връщал повече. Убиецът е дошъл отгоре по пътя — той замълча. — И какво става? Убиецът чука на вратата, вдовицата Уолмър трябва да се е чувствала в пълна безопасност и е пуснала убиеца си. Толкова е била спокойна в негово присъствие, че вероятно се е обърнала с гръб към него и тогава той е обвил въжето около шията й. Виждал съм такива убийства в Лондон. Не трябва много време, за да се научиш да използваш въже, то е безшумно и нещата свършват бързо. Не знам — разтърка лицето си той — дали първо не е направил така, че тя да загуби съзнание, после я е изнасилил. А може би е осквернил вече мъртвото й тяло. Но съм сигурен в едно: не е носил маска. Вдовицата Уолмър никога не би пуснала подобно създание в къщата си. Кого тогава е поканила да влезе?
— Списъкът е безкраен — отвърна Соръл. — Сър Луис, кръчмарят Матю, Риптън, кралският наместник, който беше влюбен в нея. Отец Гримстоун, Бъргес, куратът Белън. Дори Торкъл и Молкин не могат да бъдат изключени.
Корбет се позалюля напред-назад на стола си. Защо наистина, питаше се той, една вдовица ще отвори вратата на къщата си посред нощ? Да не забравяме, че се е радвала на почит. Била е под закрилата на мъж като сър Роджър. А ако посетителят е бил някой състоятелен гражданин или свещеник от Мелфорд?