— Не откри ли някаква връв? Нищо ли нямаше около врата? — попита той.
— Нямаше.
Корбет тъкмо се канеше да попита още нещо, когато дочу шум. Изправи се и отиде до прозореца.
— Имаш остър слух, писарю — запази спокойствие Соръл.
— Мисля, че чух кон, ездачът…
— Рекох ти, че ми се ще да се видиш с едни хора — обясни тя.
Корбет стоеше до прозореца, поставил ръка на дръжката на камата си. Дочу звънтене на сбруя. Който и да беше дошъл, вече беше прекосил моста. Избуха бухал, но бухането дойде някъде отдолу. Соръл се приближи до прозореца и отговори също с бухане. Сграбчи ръката на Корбет.
— Онези, които чакахме, дойдоха.
— Скитниците?
— Чакането им е досадило — обясни Соръл. — Гледат кое време е, както монасите гледат дали е час за литургия!
Корбет вдигна очи към обсипаното със звезди небе. Да, аз също трябва да гледам кое време е! Кое ли време е? Беше излязъл от църквата със сър Луис и сър Морис час преди смрачаване. Трябва да има, запресмята той, три часа до полунощ, а го чакаше още работа. Най-напред да говори с вдовицата на Молкин… Чу шум. С факлата в ръка, Соръл стоеше на входа.
— Хайде! — подкани го тя.
Излязоха на калдъръмения двор, посетителят на Соръл ги чакаше, застанал в средата. Корбет различи тъмния му силует.
— Нарочно застанах тук — обади се силуетът; изговорът му издаваше, че не е тукашен. Корбет разпозна говора от югозападните краища. — Не исках да ви плаша.
Мъжът пристъпи към светлината. Беше висок. Гарвановочерната му коса, разделена на път по средата, падаше по раменете му, имаше зорки като на птица очи, крив нос, а устата и брадичката му бяха скрити под гъсти, черни мустаци и брада. Кожата му беше мургава и Корбет забеляза, че на ушите носи сребърни обици. От него се носеше мирис на дим и щавена кожа. Странникът беше облечен в животински кожи от горе до долу: предницата на коженото му яке беше от кожа от къртица, панталоните му за езда от щавена еленова кожа бяха натъпкани в здрави черни ботуши. Носеше боен пояс с нож и още една тънка остра кама. По китките му проблясваха гривни, а по двете му ръце — пръстени.
Странникът измери от глава до пети Корбет.
— Ти си значи писарят на краля?
— Трябваше да изчакаш — нахвърли му се Соръл. — Щях да го доведа.
Погледите на двамата мъже се срещнаха.
— Не искам да се срещам с него — отвърна той непочтително. — Не харесвам кралските служители, нито кралските писари. Само казах, че може и да го видя, защото ти искаш. Нямам много неща за казване.
Корбет погледна Соръл и се усмихна. Беше любопитен — какво беше замислила тя да се случи тази вечер?
— Смешен ли ти изглеждам? — попита заплашително мъжът.
— Не, сър — уморено отвърна Корбет. — Не те намирам смешен. Ти си водачът на скитащите цигани, нали?
— На един от техните родове.
— И не си дошъл тук, защото си се уморил да чакаш, а защото не си искал да дойда при вас, така ли е?
Очите на мъжа проблеснаха.
— Не харесваш дворцовите служители — продължи Корбет, — защото високомерно минават край каруците ви като всесилни богове. Крадат стоките ви, пребиват мъжете ви, тормозят жените ви. Вземат конете ви и ви обвиняват за престъпления, които не сте извършили. Тръгват си само когато им дадете сребро или злато. За такъв ли ме мислиш? Не съм, уверявам те! — Корбет развърза кесията си и извади две сребърни монети. — Дошъл си тук, заради приятелството ти със Соръл. Хайде, вземи двете монети като обезщетение за притесненията си!
Мъжът взе монетите.
— Невъзпитан грубиян! — възкликна Соръл. — Писарят не е Блайдскот.
Мургавият мъж протегна ръка.
— Името ми е Брануей. Дойдох, за да ти кажа нещо.
Корбет улови ръката му.
— Ще ти кажа, каквото имам да ти казвам, тук, под небето Божие. Така ще знаеш, че ти говоря истината. Аз съм от скитащите цигани. Пътуваме от Корнуол към старата римска стена на север. Имаме си каруци и коне. Ние сме калайджии, шивачи, дърводелци, бояджии. Купуваме и продаваме и, да, понякога, когато са гладни децата ни — крадем. По-добре и от самия крал познаваме земите му. Пристигнахме преди два дни и утре сутрин потегляме.
— Какво искаше да ми кажеш? — попита Корбет.
— Не можем да минем от другаде — продължи Брануей — и да избегнем Мелфорд по пътя ни към морето. Но никога няма да видиш някоя от жените ни да се скита по пътищата. В последните години изчезнаха няколко.
Корбет пристъпи към него.
— Казваш изчезнали, а не избягали, така ли?
— О, знам какво си мислиш, писарю. Вземали сме с нас, под наша закрила, някои от клетите жени, които бягат от градовете ви. Нашите жени обаче не бягат. Вече не ни учудва, когато някоя от тях изчезне. През последните години шест или седем жени изчезнаха, главно момичета — достатъчно глупави, за да се скитат сами. Излезли са и не са се върнали. Ние ги търсихме, но не ги намерихме. Чувал съм същото и от други пътуващи племена. Само това мога да ти кажа.