— Но не си ли се оплакал в общината?
Брануей нахлупи отново шапката си и се изсмя.
— И да отнеса един бой заради усърдието си ли? Не, мастър писарю, просто избягваме Мелфорд. И докато сме тъдява, жените ни са в стана.
— Да си забелязал нещо странно?
— Казах ти каквото знам: ни повече, ни по-малко.
Мъжът кимна на Корбет, целуна Соръл по двете страни и си тръгна в мрака.
Корбет известно време го наблюдаваше как се отдалечава.
— И аз трябва да тръгвам. Благодаря ти за всичко, което ми разказа.
Той кимна на Соръл, пожела й лека нощ, взе коня си и нагази в ливадата до реката. Поспря и погледна към небето, замислен над онова, което научи тази нощ.
— Точно така — прошепна в тъмнината, — това място е сцена на отвратителни убийства.
Глава седма
Дори буден, Уолтър Блайдскот виждаше такива кошмари, че молеше Бога всичко да е сън. След срещата си с всяващия страх кралски служител в криптата под църквата „Сейнт Едмънд’с“, Блайдскот се запъти да даде разпореждания на хората си. Вървеше бързо и надменно, с цялата си обичайна напереност. Обаче щом се отдалечи от любопитните очи, които го съпровождаха, той тежко се отпусна под една черница и дебелото му тяло се разтресе. По гърба му се стичаше пот, а стомахът му беше свит на топка и така го присвиваше, че се наложи да се скрие по-далеч зад дърветата, за да се облекчи.
Вцепеняващ страх беше завладял Блайдскот.
— Живея в Долината на призраците — прошепна той и се озърна. Стори му се, че съзря някакви фигури сред дърветата. Или това беше само стелещата се вече мъгла? На Блайдскот му се струваше, че призракът е някъде наоколо. В ума му изникнаха думите на свещеника за човешките грехове, които като гладни псета надушват миризмата на гнило и след години се връщат с оглушителен лай. Мислите му се отнесоха към миналото. Не можеше да забрави деня, в който екзекутираха сър Роджър: не можеше да забрави как Чапълс стоеше в каруцата, с примката около врата си. Твърдеше, че е невинен и крещеше, че един ден ще си отмъсти.
Блайдскот загледа ръцете си. С кръв ли бяха покрити? Избърса ги в панталоните си и усети студената кал под себе си. Какво ли щеше да се случи, ако писарят — тая упорита хрътка, разрови пепелта, покрила миналото? Вече не ставаше дума за някакъв местен проблем: беше се намесил и кралят. Великият съвет в Уестминстър беше издал съдебно решение, подпечатано с големия държавен печат. Блайдскот поназнайваше законите. Дрехите на сър Хю можеше и да са скромни, а ботушите — изцапани с кал от пътуването, но той бе представител на короната. Можеше да ходи, където си ще, да види, каквото си поиска и да задава всякакви въпроси. Бог и неговите ангели да са на помощ на онзи, който се опита да му попречи. Самият Блайдскот имаше толкова много мръсни тайни… Понякога му се струваше, че единственото спасение е да се подстриже в монашество, да изповяда тайните си грехове в църквата, да се покае, да пали свещи, но от тези мисли товарът на душата му ставаше още по-тежък.
Постепенно страхът му така се усили, че Блайдскот чак се задъха — реши да се върне в града, за да потърси компания. Влезе в някаква долнопробна кръчма. По едно време му прилоша поради бързото пиене от мръсната бъчва и кожената чаша с полепнала по нея нечистотия. Реши, колкото да се поразсее, набързо да опипа един угодничещ прислужник в една от пристройките, но действието на ейла вече отшумяваше и краткото оживление отстъпваше място на угризенията на съвестта. Блайдскот се запрепъва по пътя към площада и „Златното руно“. В гърдите му като черен гарван беше свила гнездо вината. Беше се престорил, че не е чул молбата на Корбет да посетят семействата на жертвите. Какво ли можеха да кажат! В замъгленото му съзнание се гонеха зловещи картини. Блайдскот — отново парцаливо и сополиво момче — стоеше пред отец Хоудън, старият свещеник, който служеше в църквата „Сейнт Едмънд’с“ много преди отец Гримстоун да дойде тук.
— Не лъжи, момче! — гърмеше гласът на стария свещеник. — Лъжата отеква като камбана над геената и демоните я чуват.
Блайдскот спря и избърса потта от небръснатото си лице. Винаги се беше боял неимоверно от църквата: фигурите с чудовищни лица, които му се хилеха от колоните, дърворезбите, изобразяващи царството на мъртвите, танцуващите скелети… Стана му толкова горещо, че се почуди дали не е усетил адския огън. Спря и се облегна на стената на някаква къща и взе да попива плувналото си в пот лице с крайчеца на плаща си. Тъкмо щеше да продължи, когато усети студен допир на стомана по мокрия си врат. Блайдскот се опита да се извърне.