— Остани на мястото си, помощник-шерифе на Мелфорд!
Натискът на стоманеното острие се засили. Блайдскот не можеше да овладее треперенето си. Гласът беше нисък, гърлен и приглушен, сякаш онзи, който говореше, носеше маска. Блайдскот направи усилие леко да обърне глава. Маската се оказа сатанинска и в ярки цветове — лице на дявол. Блайдскот притвори очи и захленчи. Кошмар ли сънуваше? Умрял ли беше вече? Вихрушка от ада ли го беше връхлетяла, за да го отнесе? Въпреки че гласът сякаш му беше познат отпреди години…
— Виж ти, виж ти, мастър Блайдскот, пак се срещнахме.
— Удържах на думата си — изломоти Блайдскот. — И все още си държа езика зад зъбите.
— И защо да не си държиш езика зад зъбите, мастър Блайдскот? — чу безучастния отговор. — Какво би могъл да сториш? Да признаеш всичко на кралския съдия или да си поговориш насаме с кралския писар? Ще му кажеш ли истината? Можеш да увиснеш на въжето за лъжесвидетелстване, Уолтър — думите бяха произнесени насмешливо. — Или още не си чул новините? Кралският съвет в Уинчестър е издал нов закон, не знаеш ли? Лъжесвидетелстването вече се равнява на предателство! А знаеш ли какво очаква предателите?
Блайдскот изскимтя.
— Ами нека ти обясня, мастър Блайдскот. Тъкмо в мрака сме си само двамата. Пък и ние сме рожби на мрака, нали? Подскачащи плъхове с безчет тайни, нали не греша?
По уличката се чу някакъв шум.
— Остани, където си! — изсъска гласът и сатанинската фигура изчезна в мрака.
Блайдскот не помръдна. Отдолу по пътя идваше просяк и тикаше малка ръчна количка с купища парцали и други боклуци, събрани от градското бунище. Малкото колело на количката скърцаше и тракаше по калдъръма. Блайдскот се обърна. Искаше му се да побегне, но знаеше, че онази фигура дебне наблизо, притаена в тъмнината. Просякът все повече се приближаваше. Позна Блайдскот, пусна долу количката и се ухили, разкривайки болни венци. Блайдскот, доловил вонящия му дъх, се сепна и махна с ръка.
— Добър вечер, мастър Блайдскот.
— Махай се! Махай се!
Мъжът беше готов да недоволства, но Блайдскот го сграбчи за рамото.
— Изчезвай или ще те окова за скитничество.
Просякът вдигна количката си и почти побягна надолу по улицата, ругаейки полугласно нямащите страх от Бога помощник-шерифи.
Блайдскот понечи да си тръгне, но стоманеното острие отново докосна врата му.
— „Златното руно“ ще почака — прошепна гласът. — Тъкмо ти разказвах какво е наказанието за предателство или лъжесвидетелстване. Ще те отведат в Лондон и ще те затворят в Нюгейт. После ще те завържат за един кон и ще те влачат през целия път до Смитфийлд. Ще те качат на една стълба и ще те обесят. Дебелите ти крака ще ритат във въздуха, лицето ти ще стане мораво и ще изплезиш език. След някое време ще прережат въжето и ще те свалят полужив. Ще разчекнат жалкото ти туловище, ще го осолят, после ще потопят в катран частите и ще ги закрепят над градските порти. А пътниците ще си казват едни на други: О, ето го мастър Блайдскот!
— Чух какво каза — хрипливо задиша Блайдскот. — Казах ти. Държа си езика зад зъбите и така ще бъде до деня на моята смърт.
— Така ми харесваш, мастър Блайдскот. Е, ще ми разкажеш ли сега за смъртта на Молкин и тази на Торкъл?
— Нищо не знам. Казвам ти, нищо не знам. Ако знаех…
— Ако знаеш, мастър Блайдскот, ще се върна и ще си поговорим с теб по-надълго. Сега се обърни към стената. Хайде, обърни се! Гледай към стената!
Блайдскот се подчини.
— Плътно до стената! — настоя гласът. — Докато не усетиш вонята на урина и не преброиш пет пъти по десет!
На Блайдскот му се стори, че стоя така цяла вечност. Когато се обърна, нямаше жив човек в тъмнината. Тръгна към светлините в края на уличката. Опита се с цялата сила на волята си да се отърси от ужаса на мрака. Не се усети как побягна. Стигна до пазара, калдъръмът беше хлъзгав от нощната влага. Мястото беше спокойно. Вратите и прозорците на къщите и магазините бяха затворени и залостени, но свещите и фенерите светеха, смекчавайки дружелюбно мрака и студа. Блайдскот забеляза, че е загубил оръжието си. Затича обратно по уличката, намери го и се върна към пазара. Потресът от срещата с онзи демон като че ли малко го беше отрезвил. Нагласи елека си, придърпа плаща около раменете и тръгна уверено през пазара. Спря при позорния стълб, където стърчеше Падликот, с ръце и глава, здраво привързани към стълба, осъден да стои там до призори.