— Има ли такива мъже? — занемя от учудване Чансън. Самият той изпитваше ужас от жените и се задоволяваше с усмивката и на най-мърлявото слугинско плашило.
— Иди в Лондон, Чансън, и поговори с кралиците на нощта в Съдърк. Ще ти разкажат за мъже, които обичат да ги бият и да ги нараняват, понякога много жестоко, преди да извлекат удоволствие от телата им.
— Имаш предвид, че понякога жребецът много се разгорещява, преди да се качи на кобилата ли?
— По-добре от това не мога да го кажа — иронично го изгледа Ранулф. — Такъв е нашият убиец. Мелфорд е идеалното място за него. Има двайсет или трийсет улици, които водят направо към полето, заобикалящо града, а то цялото е осеяно с безлюдни ливади, гори и горички. За убиеца — продължаваше Ранулф — е лесно да влезе и да излезе от града.
— Даже и на кон ли?
— Ти разбираш от коне — отвърна Ранулф. — Впрочем, кажи ми, Чансън, ако искам тропотът от копитата на коня ми да не се чува, какво трябва да направя?
— Зебло или слама — отговори конярят. Наведе се и вдигна предния крак на коня си. — Можеш да махнеш подковата, но ще нараниш животното, може дори да окуцее. Но ако вземеш парчета плат, напълниш ги със сено или трева, а после здраво ги овържеш около копитата като ботуши, почти няма да има тропот. Защо, момичето да не е видяло някого?
— Нарече онзи, когото е видяла, Маскирания. Бил е с маска и е яздил кон.
— Не е трудно ездачът да се движи безшумно — потвърди Чансън. Метна се на седлото и събра поводите. — Ако омотая така копитата на моя кон, ще мога да яздя по калдъръма и ти няма да ме чуеш.
Ранулф му се ухили.
— Представи си обаче, че съм хубаво девойче. Ако те срещна, Чансън, как яздиш по пътя с маска, ще тичам, докато душата ми не излезе от бързане.
Конярят се намръщи и се настани по-удобно на седлото.
— Всъщност — отбеляза Ранулф — с маска или без, всяка селска фуста ще хукне да бяга през глава, щом те погледне.
— Не съм виновен за кривогледството си — почервеня Чансън. — Такъв съм роден.
— Шегувам се — Ранулф го потупа приятелски по рамото. — Но виж какво ще ти кажа, Чансън — Ранулф посочи към „Златното руно“. — Намериш ли отговор защо момичето не би избягало, ще ти купя най-вкусния пай и голяма чаша пенлив ейл, блестящ като ангелско питие.
Чансън облиза устни.
— Ще удържиш ли на думата си?
Ранулф вдигна лявата си ръка.
— Толкова е сигурно, колкото и че конят ти има опашка.
Чансън събра поводите в едната си ръка и настървено се огледа. После като смушка коня си внимателно, го насочи към мястото, където джебчията Падликот кротко дремеше на позорния стълб. Конярят слезе от коня си, взе съда с вода, окачен дотогава на седлото му и го допря до устните на изтерзания мъж. Онзи го погледна с благодарност.
— Слушай — поде Чансън и развърза торбата си. Извади парче сушено месо, даде на втрещения джебчия да си хапне от него и посочи с ръка към „Златното руно“. — Кажи ми името на слугинята в кръчмата.
— Адела, дъщерята на Матю. Доста си я бива.
Чансън му благодари, остави коня си и се върна обратно при Ранулф.
— Та значи, казваш, бил съм грозен, така ли, мастър Ранулф?
— Е, не съм употребил тази дума — засмя се Ранулф. — Но съм виждал и по-хубави фигури по водоливниците.
— Голяма чаша ейл, пай и сребърна монета — заплашително рече Чансън.
— Срещу какво?
— Че ще ти доведа хубавата слугиня от кръчмата.
— Но тя вече те познава — тросна се Ранулф.
— Не, там не ме познават. Виждали са само теб — високоблагородния лорд, и сър Хю.
— Приемам.
— Сега се сетих — Чансън се върна обратно. — Искам две сребърни монети.
Ранулф сви примирено рамене. Чансън, очевидно раздразнен, изчезна зад вратата на „Златното руно“. Ранулф, който не обръщаше внимание на хленченето на Падликот за още малко солено месо и вода, стоеше изумен. Чансън знаеше всичко за конете, но имаше непреодолим свян или страх от нежния пол, което го правеше безпомощен пред тях, а и те също се плашеха от него.
— Знам какво ще направи — измърмори Ранулф. — Ще започне да пее. Ще го чуят и кръчмата ще се изпразни по-бързо, отколкото ако настланият с тръстика под вземе, че пламне.
Тъкмо се беше запътил да поговори с Падликот, когато за негово изумление вратата на кръчмата се отвори широко. Сякаш тръгнал на разходка, от там излезе Чансън, като водеше за ръка млада червенокоса жена. Вървяха по калдъръма, сякаш бяха любовници. Момичето имаше хубаво закръглено лице, чип нос и доста безсрамна уста. Изгледа Ранулф от глава до пети.
— Да, теб те знам. Какво става? — тя пусна ръката на Чансън и заразтрива длани. — Студено е. Имам си работа. Обеща ми сребърна монета.