— Изглеждаш ми умислен, сър Хю — каза Бъргес, щом писарят се нахрани. Старият войник вдигна чашата си към него за тост.
Корбет го погледна. Блайдскот може и да обичаше да си попийва, но широкото лице на Бъргес със светлосиви очи и усмивка на уста беше дружелюбно. Писарят се зачуди какво ли още знаеше за Мелфорд този стар войник.
Корбет избърса уста с опакото на ръката си.
— Ще ти кажа следното, мастър Бъргес: ако някога французите нахлуят в земите ни…
— Но французите изобщо нямат намерение да ни нападат — усмихна се Бъргес. — Затова и една от хубавите страни на града ни е, че можеш да си влизаш и излизаш, когато си искаш — и той вдигна чашата си. — Пък и Бог ми е свидетел, че в тази кръчма има достатъчно хора, които дебнат кой какво прави и къде ходи.
— А следят ли пътуващите търговци и нехранимайковците?
Корбет посочи към неколцината търговци и скитници, които седяха на пода с препълнени подноси до тях. Единият хранеше опитомена катерица — малка, червена топка козина, застанала на рамото му, която настървено гризеше подадените й парченца храна. От време на време катерицата спираше да гризе и влизаше в пререкание с един злобен пор — питомец на другиго.
— Имам предвид — продължи Корбет, — че те могат да скитат, да влизат и излизат, когато си искат, без да плащат пазарната такса…
— Нека да опитат — изломоти Блайдскот, — а и кой ще купи от тях? Ще ги издадат, ще ги оковат на пазара и ще им се забрани да идват тук за цяла година. Така че горят от желание да дойдат на пазара и да си платят таксата.
— Твое задължение ли е това? — попита Корбет.
Наблюдаваше дебелото, потно лице на помощник-шерифа срещу себе си, лице, лишено от брадичка, с увиснали краища на устата и сълзливи очи. Блайдскот беше от ония слабохарактерни хора, които обичаха да се перчат и бият в гърдите, но надвиснеше ли върху им заплаха, ставаха опасни и бяха способни да действат лукаво и подмолно.
— Аз съм помощник-шериф — отвърна Блайдскот. — И си върша добре работата.
Корбет отпи от чашата си.
— Бил си сред първите, които са видели трупа на вдовицата Уолмър, нали?
— Да — потвърди с кимване помощник-шерифът. — Няма да забравя оная вечер. Бях тук в кръчмата, нали, Бъргес, бяхме с теб и с кралския наместник…
— Разкажи ми точно всичко — помоли Корбет.
— Аз ще ти разкажа — предложи Бъргес. — Помниш ли, Блайдскот, че тогава се бяхме събрали рано тук? Бяхме ти, аз, кръчмаря Матю и Риптън.
— Кой е този Риптън? — попита Корбет.
— Ей там седи — посочи му Бъргес.
Корбет се обърна, накъдето му сочеха.
— Онзи със сплъстената коса, високия като върлина. Вдовец е, и си беше харесал вдовицата Уолмър — искаше да се жени за нея, наистина.
Риптън беше висок, слаб и кокалест, с жълтеникаво, озлобено лице. Кафявата му сплъстена коса се спускаше по раменете. Носеше тъмнозелена туника. Беше сприхав по природа, и в този миг също ожесточено спореше с хората около него.
— И — продължи Блайдскот — Риптън тъкмо разправяше, че ще иде до вдовицата Уолмър. „А, не, рече кръчмарят Матю, тая вечер там се разпорежда сър Роджър Чапълс.“
— А Матю откъде го е знаел? — полюбопитства Корбет, макар и да знаеше отговора.
— Ами… сър Роджър бил минал по-рано същия ден и си поразвързал езика след няколко чашки! — подхвана пак Бъргес. — И Риптън се вбеси, мърмореше си нещо под нос. Искаше да отиде и да се види с нея. Цяла вечер не беше на себе си. Излезе някъде и после се върна.
— Към колко часа?
Бъргес се намръщи.
— Трябва да е било между десет и единайсет вечерта. Помня, че погледнах докъде е изгоряла свещта — посочи към разграфената по часове свещ, която стоеше под бронзов капак близо до кухненската врата. — Риптън беше обърнал няколко чашки. Помоли ме да ида с него — Бъргес отпи от чашата си. — Съгласих се. Беше доста хубава вечер. Слязохме по Гъли Лейн. Но още щом наближихме къщата, разбрах, че има нещо нередно. Предната врата беше измъкната от пантите си, един от капаците на прозорците зееше. Вътре на пода на кухнята лежеше вдовицата Уолмър — ужасяваща гледка! Роклята и фустата й разкъсани и раздърпани, краката й подвити, главата й изкривена странно, а по гърлото й имаше морави петна. Виждал съм в Шотландия мъже, удушени с тетива от лък. При нея беше същото — лицето й беше синьо-черно, очите й изскочили, устата изкривена. Казах на Риптън да остане на място и се върнах за Блайдскот.