Глава десета
— Денят беше пълен с вълнения, господарю.
Разположен удобно на стол, Ранулф се ухили през рамо на Чансън, който беше приседнал близо до вратата. Корбет седеше на леглото си под малкия прозорец. Огледа стаята, където щяха да нощуват — мястото беше удобно и миришеше приятно. Бе впечатлен от широкото легло с богато украсен балдахин и завеси от вълнен плат, боядисан в тъмнолилаво.
— Ще рече човек, че е стая за младоженци — измърмори той. — Удобна е, дума да няма. И даже с рогозки на пода.
— Поне нашият кръчмар е наясно как трябва да се отнася с кралския писар — засмя се Ранулф.
— Толкова съм уморен — отвърна Корбет, — че мога да спя и в кочината. Ти недей да съдиш твърде строго достопочтените граждани на Мелфорд, уплашени са.
Загледа се в покрития с капак мангал в ъгъла, през тесните процепи проблясваха горящите въглени. От време на време долавяше ухание — то идваше от тревите, с които бяха поръсени въглените. Корбет не беше настоявал за такъв разкош, но бе доволен, че го има.
— Достатъчен беше един точен ритник, нали, господарю?
— Риптън е глупак, но не можех да го оставя ненаказан. Е, знам какво си открил, пък и ти знаеш какво научих.
Около час обсъждаха кой какво е открил и научил. Историята за Маскирания, която Ранулф разказа, направи дълбоко впечатление на Корбет, заради това, че съвпадаше с чутото от Соръл.
— А какви известия дойдоха от Уестминстър? — попита Ранулф.
— Записки от процеса, състоял се в Кралския съд. Останалото се отнасяше до едно малко разследване, което предприех. Нито веднъж — Корбет вдигна ръка — по време на службата си в кралската войска, сър Роджър не е бил обвиняван в нападение и насилване на жени. А вие много добре знаете, че онези, които обичат да нападат жени, само чакат военните им части да навлязат във вражески земи. Поне петима или шестима съм видял увиснали на бесилото за изнасилване и безчинства.
— Какво искаш да кажеш с това „само чакат“? — попита Чансън.
— Щом се върнем в Лондон, Чансън, нека Ранулф те заведе в някои от бардаците в Съдърк и да те представи на дамите, които са му близки.
— За проститутките ли говориш? Ранулф ми е разказвал за тях.
— Те не са проститутки! — троснато рече Ранулф. — Наричам ги моите дами на нощта. Букет от най-прелестните девойки, каквито никога не си виждал.
— Трябва да поприказваш с тях — продължи Корбет. — Ще ти разкажат за определен тип мъже, които могат да изпитат удоволствие от любовта с жена, само след като са й причинили болка. Дамите на нощта предлагат тази услуга срещу допълнителни пари. Миналия Архангеловден се грижехме за доброто настроение на мосю Дьо Краон, френския пратеник. Когато не крои заговори в полза на своя господар, Филип Френски, когато не измъква тайни от нашите шпиони или не е зает да ги преследва, задачата му е същата, каквато е и моята: да залавя убийци. Спомена за една особено интересна случка около ловното имение на краля във Фонтенбло. Преди около две години била нападната, изнасилена и убита млада жена. В края на краищата Дьо Краон хванал убиеца и по време на екзекуцията гледал как шиповете на колелото разкъсват тялото му. Беше впечатлен от това как мъжът се наслаждавал на болката повече от мъчителя си. Дьо Краон го описа като животно, вълк с човешки лик, комуто жестокостта носела повече наслада от самото убийство.
— С такъв човек ли си имаме работа в Мелфорд?
— Да, Ранулф. Но все още не мога да съставя обща картина на всичко, което научихме — Корбет се приведе напред. — Нека ви разкажа една приказка.
Чансън се примъкна по-близо и седна, кръстосал крака, близо до Ранулф.
— Имало едно време — усмихна се Корбет на своите другари — един кралски град, наречен Мелфорд. Богат град, където хората вече не сеели жито по нивите си, защото ги превърнали в зелени ливади — от край до край зелени ливади. Там се отглеждали овце, а вълната продавали с тлъста печалба. Видяхте последствията от богатството: хубави, здрави постройки, кръчма като „Златното руно“, общината, магазини, скъпи стоки, донесени от лондонски търговци. Всичко било прекрасно в тази малка райска градина. Допреди пет години…
— Кой е дошъл преди пет години? — попита Ранулф.
— Внимателно обмислям въпроса — отвърна Корбет. — Никой не е идвал. Повечето от героите, с които си имаме работа, в това число и двамата Чапълс, са живели тук поне от десет години, включително отец Гримстоун, неговият курат и Бъргес, Молкин воденичарят и всички останали. Но схващам мисълта ти. Първото убийство е станало преди пет години, а според Соръл, имало и други случаи. Жени на прекупвачи, на пътуващи търговци, калайджии, на скитащи цигани. Самите цигани бягат от този град, сякаш е чумав. Та преди пет години — продължи Корбет — само за няколко месеца са нападнати, изнасилени и удушени с въже три жени от града. Телата им са открити на различни места из полето. Видяхте, че градът не е ограден нито с градски стени, нито с порти. Цяла войска може да влезе и да излезе, без да я забележат. Самият аз доста пояздих наоколо. В един миг се намирате насред изпълнения с хора пазар, а в следващия — насред пустото поле. Такова място невероятно допада на нашия убиец, цялото е в падини и възвишения. Част от леса е изсечен, но са останали тук-там гори и горички.