Пожела лека нощ на спътниците си и ги изпроводи навън. Ранулф и Чансън се върнаха в своята стая в края на коридора, която беше разположена над конюшнята.
— В мрачно настроение е — отбеляза конярят, докато се приготвяха за сън.
— Винаги е в мрачно настроение — отвърна Ранулф, седнал на масата, зает усърдно да пали свещи.
— Няма ли да спиш?
— Имам да пиша писмо — някак горделиво заяви Ранулф.
Отвори един от самарите и извади парче велен. Приглади го на масата, до него подреди дъската за писане, перата, мастилницата и парчетата пемза. Ранулф чуваше някак в далечината бърборенето на Чансън, но не го слушаше. Искаше да пише на Алиша, в оня далечен манастир в Уилшир. Това щеше да е шестото писмо, което пише, без да е получил отговор. Всеки път за Ранулф ставаше по-трудно. Защото му липсва ли й пращаше писмата? Или защото наистина я обича? Или пък защото не може да се нарадва на новопридобитото си умение? Вече се кичеше с надутото „майстор на краснописа“. Ранулф определено имаше страст към учението. Надяваше се един ден да стане главен писар в Канцеларията на Тайния печат.
Написа „Скъпа моя Алиша“ и спря. Щеше ли наистина да стане главен писар? Усмихна се на тайната си амбиция! И защо не? Беше кралски служител. От време на време старият Едуард го придърпваше настрана, сграбчваше свойски ръката му, като че ли Ранулф бе част от веселата му компания. Кралят споделяше пред Ранулф разочарованията и притесненията си, ласкаеше го с похвали и бъдещи обещания. Това беше част от много личния му живот, част, която Ранулф не споделяше с Корбет. Въпреки че понякога, напоследък все по-често, Корбет го наблюдаваше внимателно. Подигравка ли криеха присвитите му очи? С присмех ли го гледаше? Или с някаква тъга?
Ранулф въздъхна. Каза на Чансън да ляга да спи и продължи с писмото.
В стаята си Корбет лежеше на леглото, разперил ръце, загледан в мрака. От вятъра капаците на прозорците потропваха. Дочуваха се и откъслечни шумове долу от кръчмата, която слугите вече разчистваха. Пред очите му минаваха какви ли не картини: Мейв се облича за сън, малкият Едуард, пухкав и розов, кротко спи в люлката си, разположена в топлия ъгъл, далеч от течението на прозорците. На долния етаж чичо Морган пощипва слугините. Корбет усмихнат остави тези картини да отлетят. Сега стоеше под Дяволския дъб на Фалмър Лейн. Гледаше как една млада жена върви през ливадата към горичката на върха на хълма. Маскирания или Удушвача вече чака.
— Камбанки! — прошепна на себе си Корбет. Маскирания е носел маска с камбанки от двете страни. Кой може да е? И защо го прави?
Само няколко пресечки по-нататък Изабо, съпругата на дърводелеца Девърел, също мислеше за ужасяващите убийства, които се бяха случили в околностите. Лежеше в леглото си, загледана в тъмнината, и се мъчеше да долови някакъв звук от долния етаж. След процеса срещу сър Роджър всичко се беше променило! Девърел, както винаги навъсен, стана още по-мрачен и по-затворен в себе си. Нито веднъж не заговори за процеса, но когато го попиташе, механично казваше едно и също, както пътуващ артист казва репликата си. Истината ли казваше съпругът й? Защо толкова беше настоявал, че е видял сър Роджър въпросната нощ? Така и не можеше да проумее защо всъщност Девърел се чувстваше нещастен. Беше добър дърводелец, уважаван майстор-занаятчия. Имаше клиенти чак от Ипсуич. Търговци и видни граждани идваха в работилницата му да дават поръчките си. Но защо винаги беше тъжен? Какво трябваше да крие?
Девърел беше пристигнал в Мелфорд преди седем години. Беше надничар, скиташе от място на място, макар доста да го биваше с чука и длетото. Тук бързо се прочу като майстор. Очевидно беше образован. Можеше да чете и пише и понякога се издаваше, че знае латински и френски. Веднъж дори, след като беше изпил няколко чаши, започна да коментира много вещо проповедта на отец Гримстоун за тялото и кръвта Христови. Беше добър съпруг, верен и честен, и дори когато подпийваше, никога не вдигаше ръка срещу нея. Но защо напоследък изпитваше такъв страх?
Новините за пристигането на кралския писар бързо бяха обиколили Мелфорд. Девърел беше пребледнял и още повече се затвори в себе си. Почти не излизаше от работилницата си. Когато му занесе храна, Изабо видя, че бе превърнал помещението в крепост, капаците и вратите бяха затворени, залостени и заключени. Същото беше станало и с кухнята. Девърел дори премести вратата и издълба в стената процеп за наблюдение. Не й обясни нищо. Сега отказваше да си легне в леглото, седеше пред огъня на стола си с висока облегалка, и пиеше, потънал в мислите си. Ако се случеше някой да потропа на вратата, той отиваше до процепа за наблюдение и дълго се взираше в онзи, който стоеше на прага.