Корбет кимна с благодарност и свещеникът гордо започна да го развежда, показваше му стенописите, разказваше му за предметите, дарени от енориашите. Сетне по тесни и разкривени стъпала го поведе към камбанарията, цялата омотана в разноцветни въжета за камбаните.
— Това е старата част на църквата — обясни той.
Корбет огледа тесните като процепи прозорци в дъното на нишите.
— Напомня ми погранична кула на шотландската граница — заяви той. — В случай на заплаха, войниците заемат позиция в тия ниши.
— Това е царството на курат Белън — каза отец Гримстоун и на червендалестото му лице се появи усмивка, макар погледът му да си оставаше напрегнат и сълзлив. Потупа гордо курата по рамото.
Куратът не даваше вид да е изпълнен с гордост. Облечен в черното си расо, привързано на кръста с бяла връв, той стоеше с пребледняло лице и гледаше тревожно. От време на време устните му беззвучно мърдаха, сякаш говореше сам на себе си.
— Научих — каза отривисто Гримстоун на Корбет, когато слязоха от камбанарията, — че си се срещнал с някои от моите енориаши вчера вечерта. И че лично си се запознал с кралския наместник Риптън…
— Интересно беше — уклончиво отвърна Корбет. — Много хубава църква имате, отец Гримстоун. Водите ли църковен регистър на покойниците? — рязко попита той.
— Да… — каза смутено свещеникът. — В сакристията е.
Поведе го към църквата и влязоха в малка, облицована с дъбова ламперия стая, претъпкана с всевъзможни сандъци и шкафове. Ухаеше на тамян и свещи от пчелен восък, на стената, високо над дъбовата облицовка, имаше огромно черно разпятие, което веднага се набиваше на очи. С треперещи ръце отец Гримстоун отключи сандъка с документите на енорията и се зарови в тях. Едри капки пот се застичаха по лицето му, и той незабележимо потри корема си, докато тромаво ровеше в сандъка.
Притеснен си, помисли си Корбет, но си и пияница. Подобна гледка представляваха и духовните лица от Кралската канцелария, които прекарваха нощите си из кръчмите. Лицата им изведнъж пламваха, започваха да се потят, ръцете им трепереха, сякаш ги мъчи паралич. Бъргес беше загрижен, готов на мига да се притече на помощ на свещеника. Най-сетне Гримстоун откри обкования със сребро по краищата регистър и го измъкна. Страниците бяха дебели и шумоляха при разгръщането.
— Дело е на един майстор книговезец от Ипсуич — каза той. — Към стогодишен е, но е добре съшит. Защо ти е дотрябвал регистърът, сър Хю?
— Вписано ли е името на коларската дъщеря, Елизабет, в него?
— Да, да — рече объркано свещеник Гримстоун. — Разбира се, че е вписано. По пладне днес ще отслужим за нея заупокойна литургия — посочи одеждите в черно и златно, поставени на един от сандъците. — Робърт ще пее на литургията. Той има приятен глас. Познаваше момичето по-добре от мен.
— В какъв смисъл? — остро попита Корбет.
Куратът пристъпи напред, заровил пръсти в рошавите си коси. Не е толкова разтревожен, колкото изглежда, помисли си Корбет. В погледа му се четеше притеснение, но той не трепваше.
— Веднъж дойде при мен в изповедалнята.
— И не си се срещал с нея по друг повод, освен като свещеник?
— Не, сър Хю, защо да го правя? Аз съм свещеник, дал съм обет за целомъдрие. Изслушах и опростих невинните й прегрешения. Познаваш канона, писарю.
— Познавам църковния закон, отче! За свещената тайна на изповедта, нали така? Нямах намерение да те питам какво си чул по време на изповедта.
В очите на курата се появи усмивка.
— Не исках да те засегна — Корбет свали ръкавиците си и ги затъкна в колана на меча си. — Но горкото момиче е мъртво.
— Така е, сър Хю. Тялото й лежи мъртво, но душата й е с Господ. Елизабет нямаше големи грехове, поне не ми изповяда такива.
— А какво ще кажеш за сър Роджър Чапълс? — обърна се Корбет към Гримстоун.
— Вече го обсъждахме, сър Хю. Казах ти, каквото знаех. Последната си изповед сър Роджър направи пред един странстващ монах. Но и той каза, че сър Роджър не е изповядал никакви убийства.
— Мислиш ли наистина, че е бил невинен?
— Всички сме грешни.
— Бил ли е убиец според теб? — настоя Корбет.
— Не знам — отец Гримстоун се отпусна в един в стол с висока облегалка. — Нищо не знам за сър Роджър. Но не мога да говоря за него като за Божи човек. О, идваше на църква за неделната литургия, или когато се налагаше. Дари на църквата един триптих, но по-късно той беше изгорен.
— Защо беше изгорен? — вдигна вежди Ранулф.
— Може би някой от моите енориаши чувства неприязън към всичко, дошло от рода Чапълс в тази църква.
— А Молкин и Торкъл? Идваха ли редовно на църква?
— Торкъл идваше по-често от Молкин — отговори Гримстоун. — Що се отнася до воденичаря, той нямаше страх ни от Бога, ни от хората. Не обичаше свещениците.