Корбет се приближи и пое тежкия регистър от ръцете на свещеника.
— Като свещеник си слушал изповедите им?
— Да, изповядвал съм и двамата.
— Отец Гримстоун — приклекна ниско Корбет, за да улови погледа му. — Из Мелфорд свободно се разхожда убиец. Убил е вдовицата Уолмър, а също и други жени. Вярвам, че вината за грозната екзекуция на невинен човек е на този убиец. Не знаеш ли нещо, което да ми е от полза?
— Питай — замънка свещеникът. — Питай ме, каквото ти е угодно.
Корбет потупа регистъра на покойниците. Изправи се и погледна към курата.
— В Мелфорд идват много хора. Търговията е оживена и в града може да се влезе и излезе през всевъзможни пътища и пътеки. Дали не се е случвало някога да потропат на портата ти и да попитат за изчезнало момиче? От семействата на калайджиите, на търговците, на скитащите цигани? — той се усмихна към Бъргес. — Или някой войник на служба, чието семейство се мести от една крепост в друга? Случвало ли се е?
— Случвало се е няколко пъти в последните години — отговори куратът. — Но не знам дали момичето, за което питаха тогава, не се е върнало при семейството си. Или може да е избягало. Миналата пролет тук бяха едни пътуващи търговци с техните семейства. Питаха за някаква жена, която изчезнала. Изслушах ги, но как можех да им помогна?
— Робърт е прав — додаде Бъргес. — В името на Бога, сър Хю, иди в Ипсуич. Ще видиш, че уличките са пълни с млади момичета, избягали от семействата си или от господаря си. Вдовицата Уолмър също е добър пример.
— Ти познаваше ли я?
— Не, сър Хю. Но ми се ще да я познавах…
Корбет запрелиства регистъра, изпълнен с гъсто изписани редове. Бъргес беше прав — бордеите в Ипсуич, а още повече в Лондон, непрекъснато се пълнеха с избягали момичета. Доставчиците на свежа плът неуморно търсеха нови момичета — и въпросът беше станал толкова сериозен, че дори беше разглеждан от Кралския съвет.
Погледна към застаналия до вратата Ранулф с надеждата, че е успял да прикрие смущението си. Беше много удобно да лежиш в спалнята си и да развиваш теории. Но сега му трябваха сигурни факти, доказателства.
— Нека ти задам друг въпрос — Корбет се приближи до малкия прозорец с решетка, за да може да проучи по-внимателно записките в регистъра. — Енорията на „Сейнт Едмънд’с“ включва преди всичко Мелфорд, нали? В гробището няма ли място, наречено „Земята на грънчаря“?
— Има — заяви отец Гримстоун. — Тази част от гробището е за скитниците, за самоубийците и за починалите от заразни болести. Често дори не знаем имената им. Толкова хора умират в Мелфорд: някой пътуващ калайджия, който се е поболял от треска или просяк, премазан от каруца.
— А телата на непознати жени? — попита Корбет.
Гримстоун прехапа замислено долната си устна и умолително погледна към курата.
— Робърт, аз не мога да си спомня, а ти?
— Имаше една — обади се Бъргес и взе регистъра от ръцете на Корбет. — Преди около две години. Тялото на една млада жена беше извадено от реката.
— А, да, спомням си — отец Гримстоун щракна с пръсти. — Бедното създание. Трупът й беше стоял във водата толкова дълго, че веднага трябваше да я погребем.
— Ето! — Бъргес беше открил датата на нейната смърт.
Корбет проследи късите му пръсти по страницата и прочете на глас написаното на латински.
— Погребана, тяло на непозната жена, деня на свети Йоан Кръстител, 1301 година.
— Къде беше открито тялото й? — Корбет подаде регистъра обратно на свещеника.
— Долу, близо до Бийчъм Плейс — отвърна Бъргес. — Доколкото си спомням, бракониерите я извлекли от водата. Била е открита сред буренака.
— Дали не е бракониерствала? — усмихна се Корбет. — Впрочем, като стана дума, вчера се видях със Соръл, жената на бракониера Фъръл.
— О, горката невежа душа.
— Фъръл идвал ли е понякога при вас? — попита Корбет.
Свещеникът поклати отрицателно глава.
— Идвал е — обади се куратът Робърт. — Беше тъкмо след екзекуцията на сър Роджър.
— И? — учудено погледна отец Гримстоун.
— Не помниш ли, отче? — настоятелно продължи куратът. — Говори с него в дневната.
Гримстоун примигна. Корбет се вгледа в него по-отблизо. Мрежа от тънки вени беше нашарила лицето на свещеника. Корбет различи три по-тъмни петна: на врата, на челото и на дясната му буза. Писарят си припомни думите на свой приятел, лекар от Лондон — подобни петна показват, че човекът е заклет пияница.
— Да, идва — неуверено поклати глава Гримстоун. — Дойде и заразправя какви ли не измислици, че сър Роджър бил невинен. Не му повярвах. Всъщност го слушах с половин ухо, но тогава той каза нещо интересно — за някакъв маскиран. Фъръл обаче винаги разправяше небивалици.