— Питам се защо ли Соръл продължава да търси трупа му? — вметна Бъргес. Приближи се, застана отстрани на стола и потупа свещеника по рамото.
— Какво искаш да кажеш? — попита Корбет.
— Ами, лично аз не съм полски човек — отвърна старият войник. — Но ти си видял какви са околностите, сър Хю. Всяка педя земя тук е покрита с трева, а Фъръл и Соръл познават целия район на пръсти.
Корбет внимателно следеше мисълта му.
— Разбира се — измърмори той. — Пресен гроб може и да не привлече вниманието на някой странник, но Соръл лесно би го открила. Едно разкопано място из ливадите веднага ще се набие на очи, все някой овчар или ратай ще го види. Да не говорим за дивите животни, които надушват гниещата плът и я изравят.
— Което значи, че тялото му е скрито добре — обади се и Ранулф.
— Да. И това ме убеждава, че сър Роджър е бил невинен — добави Корбет. — Фъръл е дал показания в негова полза и е изчезнал.
— Може да е избягал.
— Глупости! — Корбет обърна очи към курата. — Бог е свидетел, че Соръл го е обичала и, без съмнение, той също я е обичал. Според нея е бил убит и аз съм съгласен, че е станало така. Да се върнем обаче на воденичаря Молкин — Корбет приседна на капака на един от сандъците. — Помните ли загадките, които решавахме като деца? Разбъркани думи, в които се криеше съобщение? Или отделни детайли от картинка, които като се подредят по нов начин, изобразяват рицар на кон или девойка в замък. Помните ли тези игри? Майка ми, мир на праха й, винаги ме учеше да търся определена дума или парченце, където се крие ключът.
Потри с ботуша си блестящия дървен под и погледна изпод вежди Ранулф, който беше навел глава и се мъчеше да сподави смеха си. Щом вечно намусеният му господар започваше да разправя приумиците си, работите отиваха на зле. Служителят на Зеления печат се чудеше какви ли любопитни логически плетеници се въртят в понякога доста сложната за разплитане мисъл на господаря му.
— И воденичарят Молкин е такова парченце? — попита курат Робърт.
— Браво, сър! Позна! — пое си въздух Корбет. — Воденичарят Молкин, дебелакът — грубиянин, който налага жена си, Молкин побойникът.
— Не се говори така за мъртъв човек! — изсумтя отец Гримстоун.
— Вярно, сър. Но аз говоря не толкова за него, колкото за семейството му. Вчера вечерта ходих до воденицата. Никой не скърби по-малко от тях, особено дъщеря му. На колко години е тя — осемнайсет, деветнайсет? Някога идвала ли е да се изповяда?
— Робърт прекарва повече време в изповедалнята — вдигна рамене Гримстоун.
— И съм обвързан от тайната на изповедта.
— Обвързан си, да, обвързан си — Корбет скръсти крак върху крак и се заигра с колелцето на шпората си. — А баща й, воденичаря Молкин, е нямал страх ни от Бога, ни от хората.
— Казахме ти за него.
— Аз пък отново ви питам, в името на верността ви към краля. Идвал ли е някога воденичарят Молкин да говори с вас по въпроси, които не са свързани с тайната на изповедта? Курат Робърт, Бог знае, че си почтен свещеник и лицето ти е като отворена книга.
— Да, дойде един следобед. Преди около пет години, някъде по времето, когато сър Роджър Чапълс беше задържан. Потропа на портата на отец Гримстоун и рече, че искал да види Библията.
— Библията? — учуди се Ранулф.
— Да, попита за едни стихове от Левит. Изненадах се, но той беше много настоятелен. Молкин можеше да чете, но не и латински. Бяха всичко десетина стиха. Отнасяха се до заповедите, дадени на Мойсей: и с жената на ближния си не лягай, и с никакъв добитък не лягай, известни са ти — курат Робърт махна с ръка. — Прочетох ги и му ги преведох. Молкин ме изслуша внимателно, после се завъртя и си отиде.
— И защо според теб толкова се е интересувал от Левит?
— Нямам представа.
— Никога ли не си се чудил защо воденичарят толкова ще пита за някакви стихове от Стария завет?
— Сър Хю — отвърна куратът, — само ако знаеш колко странни неща има сред човеците… Но по онова време се чудех, да.
— Добре, натъкнахме се на странно обстоятелство… — Корбет стана и закрачи из стаята. — Воденичар — продължи той, — който пукната пара не дава за църквата. В същото време обаче е начело на състав от съдебни заседатели, които пращат на бесилката един мъж, и изведнъж започва да любопитства за някакви неясни стихове от Левит. Е, господа, няма ли да се съгласите, че на воденичаря Божието учение му е било известно? За Бога, и най-дивият селянин в това кралство, и най-неграмотният и неук човек знае, че не трябва да съгрешаваш с жената на ближния си, нито да пожелаваш добитъка му! Защо му е тогава на Молкин да идва и да пита подобно нещо?