Выбрать главу

Сър Морис плесна леко с ръце.

— Добра работа, сър Хю, но кой е убиецът и защо го е убил?

— Не знам кой е, но знам защо. Девърел е свидетелствал на процеса срещу баща ти, твърдял е, че го е видял да бяга по Гъли Лейн в нощта на убийството на вдовицата Уолмър. Сър Луис, искрено вярвам, че това е лъжа и че е екзекутиран невинен човек.

— Толкова скоро? — лицето на сър Морис пребледня. — Толкова скоро ли направи такова заключение?

— Сър Морис, не е необходимо да си голям учен или да имаш блестящ ум или образование, просто си дай сметка, че вече са убити Молкин и Торкъл, а сега и Девърел.

— Но защо? — попита сър Морис.

— Все още не мога да кажа със сигурност — отговори му Корбет. — Или е за наказание, или за да им затворят устата завинаги. Изправени сме пред подновените случаи на убийства на млади жени, а сега и пред кървава насилствена смърт, която сполетява най-важните участници в процеса срещу баща ти — Корбет потри брадичка. — Не знам дали си имаме работа с един или с двама убийци.

— А мен ме нападнаха — остро рече Тресилиън.

— Да, сър Луис, нападнаха те — Корбет потупа Блайдскот по рамото. — Ако бях на твое място, помощник-шерифе, щях да съм много предпазлив, когато излизам нощем. Сър Луис, откри ли останалите съдебни заседатели?

— Казах им да се съберат в голямата зала на кръчмата „Златното руно“. Трябваше да са десет. Но са останали петима. Останалите измряха в последните години — усмихна се студено. — О, не се притеснявайте, сър Хю, като се изключат Молкин и Торкъл, другите си отидоха от естествена смърт.

Блайдскот пристъпваше от крак на крак и притеснено притискаше ръце към корема си.

— В опасност ли съм, сър Хю? Нищо нередно не съм направил!

Корбет се приближи.

— За да не се подмокриш, Блайдскот — пошушна му Корбет, — заради доброто на всички ни, ако искаш да се облекчиш, върви навън!

Блайдскот смутено забърза по коридора. Корбет се поколеба дали да не разпита сега и помощник-шерифа, макар че не разполагаше с доказателства, че е подкупен, или че е съучастник. Блайдскот щеше да отрече всяко обвинение. Нямаше как да не отрече, иначе щеше да увисне на бесилката.

Писарят се приближи и приклекна до Изабо. Тя изглежда се беше посъвзела вече и бе престанала да си говори сама. Вдигна очи и лукаво му се усмихна. Погледът й го смрази. Без съмнение разумът й беше помрачен. Сърцето на Корбет се сви от жалост. Девърел беше умрял заради пристигането на кралския писар в Мелфорд. Явно правосъдието, което трябваше да се въздаде, щеше да има висока цена.

— Съжалявам — полугласно рече Корбет. — Мистрес, дълбоко съжалявам за смъртта на мъжа ти. Бог ми е свидетел, не съм искал да стане така…

Корбет се обърна към съседката:

— Кажи ми, колко души знаеха за процепа за наблюдение?

— Не много — отговори съседката. — Девърел, Бог да го прости, беше саможив човек, но се случваше да идват хора, за да направят поръчки.

Корбет се извърна.

— Мастър Блайдскот, ти знаеше ли за процепа?

— И да, и не — предпазливо отвърна той. — Наистина, идвал съм тук, но все забравях за него.

— Сър Луис? Сър Морис?

И двамата рицари поклатиха отрицателно глави.

— Идвали ли са непознати в къщата? — попита Корбет.

Изабо дори не го погледна.

— Съгледах веднъж един монах — отвърна съседката. — Един от ония странстващи монаси, целият дрипав и мръсен. Беше наскоро. Девърел го нарече досадник. Тръгна си чак когато му дадоха нещо за ядене и пиене.

— Някой друг?

Жената поклати глава.

— Ще погледна горе — заяви Корбет. — Искам да огледам трупа.

Остави другите и се изкачи по широките, излъскани до блясък стълби, после премина през малък коридор. Вратата на спалнята беше отворена. Стаята беше добре наредена с хубави мебели, които много подхождаха на украсеното с дърворезба легло. Корбет влезе и погледна през прозореца. Долу тълпата все още не се бе разпръснала. Дошъл беше и Бъргес. Църковните камбани забиха и Корбет се сети, че в църквата „Сейнт Едмънд’с“ се подготвят за погребението на Елизабет, дъщерята на коларя.

Върна се до леглото и отметна настрани завивките. Тялото на Девърел беше покрито с прогизнало в кръв платно. Внимателно го махна и трепна от страшната гледка. Стрелата от арбалета беше изстреляна от близко разстояние и от нея половината лице на дърводелеца се беше превърнало в кървава пихтия. Стрелата го беше улучила точно под окото — гледката беше потресаваща. Корбет прошепна заупокойна молитва. Дали Бог щеше да се смили над този изпълнен със страх мъж, така жестоко изпратен сред вечния мрак?