— Но Фъръл е мъртъв.
— Дали е мъртъв, Корбет? Къде е трупът му? Какво доказателство имаме, че е мъртъв? Откъде да знаем, че не живее в гората или не се крие в Бийчъм Плейс? Възможно е да се е върнал за кървавите си забавления. Може той да е виновният за убийствата на Молкин, Торкъл и Девърел. Пак ти казвам, Фъръл познава града, околните пътища и пътеките. Често хлопаше по хорските къщи, а и със сигурност е знаел за процепа за наблюдение на Девърел.
— Дали е по силите му да убие Молкин?
Корбет беше увлечен в разсъжденията на Тресилиън.
— О, нашият воденичар беше яко животно, но напиеше ли се, ставаше отпуснат като пихтия. Да му се отреже главата е било толкова лесно, колкото и да се размаже муха, а Торкъл беше страхлив като заек.
— Ако съм схванал правилно разсъжденията ти — обобщи Корбет, — Фъръл е свидетелствал в полза на сър Роджър не само от добро сърце, но и защото е знаел истината. А в същото време си е давал сметка, че никой няма да вземе показанията му на сериозно.
— После — додаде съдията — Фъръл почти си е признал пред Молкин, но е схванал, че е наприказвал излишни приказки и е изчезнал. Криел се е като всеки престъпник, но щом нещата са утихнали, е започнал отново да убива.
— Ще имам предвид казаното от теб — заяви Корбет, — но трябва да се срещна с още някого.
Набързо разказа на Тресилиън и на сър Морис за Маскирания.
— Досега такова нещо не бях чувал — тихо продума Тресилиън, — но е възможно да е Фъръл.
Корбет огледа кръчмата. Чуваше как Матю се кара на слугите в кухнята, а също и шума и ропота от събралите се на двора хора, учудени и недоволни, че не ги пускат в кръчмата.
— Тази вечер ще поговорим за Маскирания в общината — каза сър Луис, — веднага след вечернята.
Сър Луис и Чапълс се сбогуваха, а Корбет поведе своите хора към стаята си.
— Възможно ли е Тресилиън да има право? — попита Ранулф.
— Всичко е възможно — отвърна Корбет. Свали ботушите си и се излегна на леглото. — Убеден съм в едно — и то е, че Фъръл е знаел истината. Трудно ми е да повярвам, че той е убиецът. Соръл не е лъжкиня. Сър Луис може и да е прав, че Фъръл е ключът към загадката, но аз продължавам да вярвам, че горкият човек е мъртъв. Онзи касапин също каза истината, той няма какво да крие.
Корбет замълча, а после продължи:
— Какво именно е казал Фъръл на Молкин? Каква ли е онази следа, ясна като на картина? — загледа се в изобразените по тъканта на балдахина гербове. — Ясна като на картина — повтори той. Легна настрани. — Чансън, ти какво откри в общината?
— Не много — отвърна конярят. — Всяка година има по някой изчезнал.
Корбет гледаше малкия триптих на стената.
— Имам за теб поръчение.
— Да, господарю.
— Съобщение до сър Морис.
— Но той тъкмо си тръгна.
— Знам и те моля да ми простиш.
Корбет стана и отиде до писалището си. Ранулф с поглед предупреди Чансън да не възразява. Корбет написа нещо набързо, взе парче восък и запечата бележката.
— Предай я лично на сър Морис. Да не казва на никого за молбата ми, нека не я споменава довечера, а само да ти даде отговор да или не. Разбра ли? Сега изпий чаша ейл долу в кръчмата преди да тръгнеш.
Чансън взе съобщението и тръгна.
— А ти на какво толкова се радваше в кръчмата? — попита Корбет. — Какво се беше разтананикал?
— Адела. Голямо кречетало е — отвърна Ранулф. — Каза ми, че…
— Казала ти е? — прекъсна го Корбет. — Кога е говорила с теб, Ранулф?
Прислужникът му се изчерви.
— Ами миналата нощ ожаднях. Чансън, както се досещаш, не е съвършената компания. Не само хърка, като че пръхти кон, но и мирише на такъв.
— И затова си слязъл долу и си поухажвал хубавата Адела. Ранулф, станеш ли свещеник, край на тези нощни ожаднявания.
— Ами тя получи цяла сребърна монета от мен — Ранулф издърпа един стол и седна. — Кръчмарските слугини знаят всички слухове. Гримстоун има слабост към виното. Бъргес непрекъснато се появявал, където не го очакваш. Сър Луис Тресилиън не харесвал хората от града, а сър Морис, преди да се прехласне по дъщерята на сър Луис, често се е клел, че ще търси възмездие за смъртта на баща си. Воденичарят е бил грубиян и негодяй. Жена му със сигурност е шавлива и май тя и сър Роджър са се радвали един на друг, докато съпругът й е отсъствал.
— Дотук всичко ми е известно — прекъсна го Корбет. — Град като град, най-обикновена енория. Иди в кой да е град в кралството…
— Мастър Блайдскот — не съвсем почтително го прекъсна Ранулф.
— О, добрият ни помощник-шериф.
— Не е женен.