— Цяло щастие за някои мъже. Предполагам, че очите му шават към фустите.
— Да, господарю, а също и към момчетата.
— Така ли?
— Така се говори.
— И повече си пада по момчета, отколкото по мъже?
— Слуховете казват така — отвърна Ранулф. — Даже се носи приказка, че преди години сър Роджър е влязъл в пререкание с него заради своя син Морис. Говори се и че Блайдскот е подкупен. Понякога е страхливец, а друг път е кавгаджия, непрекъснато се чуди кому и за колко да продаде душата си.
— Следователно, Ранулф, той е човек, който лесно може да бъде изнудван. Блайдскот е навредил на сър Роджър като е направил така, че Молкин да е сред съдебните заседатели, а пък останалите са хора, които не са били в състояние да му се опънат.
— Имаше ли полза от преписа от процеса?
— Не, Ранулф. Наричат го препис, но всъщност е обобщение, няма нищо ново в него. Процедурата е била водена от служител от Ипсуич, кралски правник, прикрепен към градския съвет, чиято задача е била лесна.
— Ще хванем ли истинския убиец?
— Не знам — измърмори Корбет. — Ранулф, знаем само онова, което хората ни казват. А както ти е известно, не е трудно хората да бъдат накарани да говорят едно или друго. Някои забравят, други прикриват, малцина ще ни кажат, каквото искаме да знаем. Да не забравяме и откровените лъжи. Разбира се, убиецът, или по-добре да кажа убийците, могат да допуснат грешка.
— Имаме си работа с двама, така ли?
— Да. Първият обича да плаши до смърт млади момичета, да ги насилва и убива. Вторият — не знам дали е тя или той — е подхванал кървава война срещу хората, които са пратили сър Роджър на ешафода.
Корбет се сети за думите на старата Крауфорд за Хаселдема. Седна и с половин ухо се заслуша в шумовете от кръчмата долу.
— Какво ще стане, ако нищо не можем да докажем?
— Тогава, Ранулф, няма да можем да докажем нищо. Кралят ни даде малко време. Скоро след празника на Вси светии свиква Кралския съвет в Уестминстър и трябва да присъстваме на него. Слушай, иди до църквата. Попитай отец Гримстоун дали мога да взема на заем регистъра на покойниците?
— Защо?
— Защото го искам.
Ранулф се намръщи и излезе. Затвори вратата след себе си и отправи вулгарен жест с ръка по посока на господаря си. Хубаво, помисли си, вечно киселият му господар щеше да седи, да се въси, а после да снове из стаята като котка, която си играе с мишка. Но толкова лесно ли ще се хванат истинските убийци?
Ранулф шумно заслиза по стълбите. Толкова беше потънал в мислите си, че дори не се поспря да пощипне Адела.
Горе в стаята си Корбет лежеше на леглото. Опитваше се да си припомни плана на Мелфорд, този разпрострял се във всички посоки град и тихите му, потайни околности. В едно Тресилиън имаше право: човек като Фъръл можеше да се крие извън града. Но убийствата? Направи опит да се постави на мястото на младата Елизабет, чието нещастно тяло сега погребваха в гробището. Пълно с романтични блянове момиче, което вероятно е роптаело срещу ограниченията вкъщи, Елизабет винаги била готова да изтича по някаква поръчка до пазара, използвала е всеки повод да се спре и да побъбри с други хора. Не, реши той, Маскирания не би я заговорил в града. Нима Елизабет е щяла да се спре, ако от прага на някоя къща я привика непознат глас? А срещата с някой, маскиран като демон, насред път в полето, би я ужасила още повече… Нещо не пасваше. Трябваше да запълни тази пролука в разсъжденията си. По някакъв начин Елизабет, както и другите, са били подлъгани да идат в полето, на някое безлюдно място, където убиецът ги е причаквал. Извършвал е сатанинското си дело, после е скривал трупа — или се е опитвал да го скрие.
Пет години по-рано обаче нещата се объркали. Може сър Роджър да е разбрал кой е убиецът. Тогава капанът е щракнал около сър Роджър, бил е обвинен в убийството на вдовицата Уолмър. Никак не е било трудно: ако слуховете са верни, сър Роджър е бил похотлив развратник. Убиецът добре е заложил капана. Не само убивал момичета, но и насъбрал тайни сведения за гражданите на Мелфорд, които да му бъдат от полза. Взема от своите жертви дрънкулки и ги праща на сър Роджър. Корбет се намести по-удобно върху меките възглавници. Но това не е било достатъчно, затова е изнудвал Блайдскот, Молкин, Торкъл и Девърел. Принудил ги е да играят по неговата свирка и участта на сър Роджър вече е била с предизвестен край.
— Изпитва наслада — продума на глас Корбет. — Убиецът изпитва наслада от властта, която има.
Наричат го Удушвача, Маскирания, но прилича повече на играч на шах, разсъждаваше той. Гледа на другите хора като шахматни фигурки, които мести според волята си. Харесва му да ги наблюдава как следват плана му. Но кой може да има толкова власт? Сър Луис? Сър Морис? И двамата са богати благородници. Могат да имат съгледвачи и свои хора, които да подслушват разговорите на онези, които са набелязали. Но самият сър Луис беше нападнат. А и беше играл важна роля в процеса на сър Роджър. А сър Морис? Мъж, който се е посветил на възстановяването на бащиното име, и който не храни почти никакви топли чувства към хората от Мелфорд. А и за кой убиец мислеше? Корбет поклати глава. Следваха останалите: отец Гримстоун, с неговото пиене и затвореност в себе си, куратът Робърт с неговите скрити тревоги и дълбоко чувство за вина. Или Бъргес? Може ли Блайдскот да е убиец? Мъж, който може и да не харесва жените? Или забравяше някого? Корбет удари с юмрук по бедрото си. Двама убийци ли са, терзаеше се той, или един? Убийствата на Молкин и на останалите свързани с делото са станали, след като убийствата на момичетата са започнали отново. Какво означава това? Корбет чу стъпки отвън и въздъхна. Ранулф влезе, следван от Бъргес.