Корбет отмести назад стола си, изправи се и посегна за плаща и колана с меча си.
Глава четиринадесета
Соръл плъзгаше разсеян поглед по рисунките на стените в Бийчъм Плейс. Вслушваше се внимателно и в шумовете, които се чуваха отвън. От време на време някои хора идваха да си купят прясно месо. До нея бяха стигнали слухове за важна и тържествена гощавка в общината тази вечер.
— Няма по-подходящо време за малко незаконен лов — промърмори си тя.
Соръл отиде до нишата със статуята на Светата Дева. Мушна ръка зад нея и измъкна мазен свитък, парче велен, което беше купила от пазара в Мелфорд. Отнесе го на масата, приглади го и зачете надрасканите на него имена. Соръл познаваше буквите. В края на краищата, тя беше дъщеря на търговец и беше начетена, но за нейно нещастие се беше влюбила и се бе оказала отхвърлена и от възлюбения, и от семейството си. Имената не бяха изписани правилно, буквите бяха разкривени, но Соръл ги разпознаваше. Прокара пръсти по списъка: Тресилиън, Молкин, Торкъл, Девърел, Риптън…
— Да — прошепна — и още неколцина други.
Взе камата си и до имената на вече убитите проряза разкривени кръстчета. Вдигна велена. Едно име привлече вниманието й.
— Уолтър Блайдскот! — каза тя. — И твоето време ще дойде!
Соръл тържествуваше при вестта за смъртта на Девърел и се чудеше докъде е стигнал в разплитането на загадката писарят. Не му каза всичко. О, не! Върна обратно пергамента и повдигна окачения на стената гоблен. Издълбаната недодялана рисунка под него не беше на Фъръл, а нейна: груба карта на полетата.
В центъра, заобиколен от гори, бе изобразен Мелфорд. По границата на кръга имаше издълбани кръстове, които бележеха местата, където Соръл беше открила поне седем-осем други тела. Тя съсредоточено ги разгледа. Вече си даваше сметка защо скитащите цигани страняха от града и от пътищата, които водеха към него. Не можеше да разкрие тайната си на писаря. Понякога съмнения обземаха и нея самата. Ами ако Фъръл е жив? Може да се промъква сред дърветата като призрак. Беше по-тих и от бухал, излязъл на лов. Нагласи обратно гоблена, погледът й се спря на покритото с червен балдахин легло. Фъръл не би извършил подобни злодеяния! В любовта му нямаше нищо извратено. Припомни си любовните им игри в леглото. Фъръл беше страстен като разгонен жребец. Защо ще му е да погубва самотни момичета? Да се беше вслушвала повече в приказките на Фъръл в седмиците след екзекуцията на сър Роджър…
Тя дочу шум и замръзна. От залата ли дойде? Имаше ли тук друг човек? Взе арбалета от стената, където висеше. Отвори сандъка и извади малък колчан със стрели. Постави една в арбалета и несръчно опъна тетивата. Може да е било само вятър и да няма причина да се страхува. Соръл излезе от дневната. В залата се процеждаха струйки мъгла.
— Има ли някой тук?
Гълъб запляска с криле и излетя шумно от гнездото си в една цепнатина на стената. Соръл се поуспокои. Гълъбът би се подплашил по-рано, ако вече имаше някой в залата. Тръгна през залата към калдъръмения двор. Всичко изглеждаше наред. Обърна се и влезе през портата, огледа дървения мост и застина. От часове не беше излизала: едно скорошно мокро петно привлече погледа й. Някой или нещо беше минало преди малко от там. Завъртя се. Натрапник ли се беше вмъкнал в Бийчъм Плейс? Според обичая, новодошлият трябваше отдалеч да извика за поздрав, за да разсее всякакъв страх или подозрение у домакините. Соръл осъзна, че ръцете й треперят. Върна се обратно през портата и вдигна поглед към отбранителните процепи — тесни отвори в стената, направени така, че защитниците да засипват с огън и стрели преминалите през главната порта нападатели. Около плета не се виждаше никой. Слабото място на Бийчъм Плейс, разсъди Соръл, беше, че е омагьосан кръг от порутени стени и паянтови стъпала. Цяла шайка можеше да се вмъкне тук, и ако разбойниците стъпваха тихо, никой нямаше да ги усети.
Соръл вдигна арбалета на прицел, но рамото му не беше добре смазано и тя едва опъна тетивата. Прекоси калдъръмения двор. Шум ли чу, стъпки ли? Соръл се затича. Обхваната от страх, не тръгна към залата, а по стъпалата към параклиса. Стигна до стълбата и се обърна, не влезе, ами се качи още по-нагоре, към помещението за провизии. Фъръл го наричаше наблюдателницата. Втурна се, хлопна разбитата врата и облегна гръб на нея, сърцето й биеше лудо, въздухът не й достигаше. Опита да се овладее, избърса потните си длани и се заслуша в шумовете отвън. Зачака да чуе стъпки, да се блъска по вратата, но нищо не се случи.