Бързо отиде до един от прозорците и заоглежда полето по посока на Мелфорд. Погледът й улови някакво движение, по Фалмър Лейн се спускаше ездач. Кой ли можеше да бъде? Отдалечи се от разкривения перваз на прозореца и, напрегнала слух, се върна до вратата. След време си отдъхна и прокле глупостта си. Предпазливо отвори вратата и слезе по стъпалата. Не виждаше никаква следа от преследвач. Нямаше никой в параклиса. Притисна по-здраво арбалета и излезе на калдъръмения двор. Никой. Забърза към залата.
После Соръл не разбра добре какво точно се случи. Докато бързаше към залата, от дясната й страна се отдели някаква сянка. Нападателят й я беше причакал скрит зад колоната. Пред погледа й се мерна въже, преметнато над главата й и тя инстинктивно посегна с ръка към гърлото си, за да не може нападателят да стегне здраво примката. Тънкото въже се впи остро в ръката й. Соръл се опита да се измъкне, но нападателят й я дърпаше. С тялото си усети, че трябва да му се остави, за да разхлаби хватката от въжето, а със свободната си ръка заудря назад. Тънкото въже вече се врязваше в ръката й, болката беше неистова. Не можеше да диша, но си даде сметка, че е повече от ужас, отколкото от въжето около шията й. Залюля се напред-назад. Долови учестеното дишане зад себе си, почувства коляното, което я притискаше в кръста. Събрала всички сили, Соръл се отблъсна назад, нападателят й политна към ъгъла на каменната колона. Със свободната си ръка сграбчи неговата. Хватката на въжето се разхлаби. Соръл се освободи. Залитна напред и погледна през рамо: нападателят й се беше ударил в каменния ръб и бе наранил раменете и тила си. Беше облечен като странстващите монаси — тъмен плащ, качулка и платнена маска на лицето си.
Без да губи миг, Соръл хукна към залата. Стигна до стъпалата на подиума и залитна. Чу, че онзи я преследва, но успя да се вмъкне през вратата на дневната, затвори я с трясък и дръпна резетата. Рухна на пода, а болката пулсираше в цялото й тяло. Имаше дълбока рана от лявата страна на врата си, дланта й кървеше, кръстът я болеше, сякаш са я ударили с тояга, а ръцете й тежаха като оловни. Чу как нападателят й се опитва да разбие вратата, но тя не поддаваше.
— Махай се, кучи сине! — изпищя Соръл.
Думкането спря, вместо него тя чу дращене, сякаш животно драска по вратата с остри нокти. Соръл се изправи на колене. Именно това се опитваше да направи! Нападателят й беше извадил камата си и търсеше процеп във вратата, като се опитваше да разхлаби кожените панти. Соръл се огледа, хвърли арбалета. Изтича към раклата, измъкна от там дълга тънка уелска кама и сграбчи тоягата си. Дращенето продължаваше. Соръл се върна до вратата и заразглежда пантите — дебели кожени каишки. Щеше да отнеме известно време, за да ги поразхлаби. Погледна през прозореца. Можеше да се опита да избяга. Ако стигнеше до дърветата, сигурно щеше да успее да се отскубне от нападателя си. Пое си въздух и тръгна на пръсти.
Отвори капаците на прозорците, огледа се наляво и надясно. Тъкмо щеше да провре главата си, когато видя тъмна сянка да се промушва през един голям отвор в стената на залата. Нападателят й добре беше проучил мястото. Бързо се отдръпна, затвори капаците и ги залости. Постоя неподвижно, напрегнала слух. Дращенето беше спряло. Чу шум и скочи, когато капаците започнаха да пукат. Сега се опитваше да влезе през тях. Соръл побягна. Капаците бяха от як дъб, пантите им бяха здрави, но между тях имаше пролука. Видя как камата се плъзва в нея. Нападателят й се опитваше да махне резето. Замахна с тоягата и камата се отдръпна.
Беше подгизнала от пот. Ами ако нападателят й зачака нощта? Тогава чу някой отдалеч да вика за поздрав. Викът отекна из целия Бийчъм Плейс, чу и името си.
— Тук съм! — изпищя Соръл.
Свлече се на един стол. Изглежда нападателят й беше изчезнал, но уплашената до смърт Соръл нямаше сили да се изправи. Седеше замаяна, чувстваше как болката разкъсва врата й и тупти в ръката й. Трябваше й известно време да осъзнае, че на вратата се тропа. Грабна тоягата и ножа.
— Кой е? — изнемощяло попита тя.
— Сър Хю Корбет.
— Не ти вярвам.
— Какво за Бога става, Соръл?
Соръл затвори очи и се опита да се съсредоточи. Гласът звучеше познато, но дали не беше клопка?
— Вдясно — каза тя — в залата, има голяма пролука в стената. Излез на открито.
— Соръл, какви са тия щуротии?
— Излез! — нареди тя.
Чу ругатня. Соръл се приближи предпазливо до капаците на прозорците.
— Приближи се до прозореца! — провикна се през пролуката. — Стой там!
Чу потракването от токове на ботуши за езда. Трябва да беше писарят. Присви очи и долепи лице до процепа в капака. Беше сър Хю Корбет, с отметнат назад плащ, поставил ръка на дръжката на меча си. Соръл дръпна резето и отвори капаците на прозорците.