— За Бога! — възкликна Корбет.
Затича обратно към залата и почти веднага, щом Соръл дръпна резетата, той полетя през вратата; Соръл падна в ръцете му. Корбет я вдигна, пренесе я до леглото, отметна с рамо завесите около него и внимателно я сложи върху избелялата покривка. Напълни от една кана чаша с вода и й я подаде; сетне опипа леко порязванията по ръката й и отстрани на врата й. Тя затрепери, и Корбет я загърна със завивката.
— Кой те нападна?
Тя сграбчи ръката му.
— Не ме оставяй — замоли го тя. — От теб ще се уплаши.
Корбет се мъчеше да я успокои. Според напътствията й, отиде до помещението за провизии, запали мангала и като проклинаше и кашляше от пушека, го довлече в дневната. После загря вино. Като привърши, Соръл вече седеше на ръба на леглото.
— От теб няма да стане добра домакиня — немощно се усмихна тя, — но ти благодаря, сър Хю.
Изпи на големи глътки виното.
— Видя ли кой беше нападателят? — попита Корбет.
— Не съм сигурна. Бях сама тук. Разбрах, че някой е влязъл в Бийчъм Плейс. Бях във вътрешния двор. Чух неясен шум, но не побягнах накъдето трябваше.
Разказваше насечено, а очите й гледаха диво Корбет.
— Откъде да знам, че не си бил ти?
— Не говори глупости — примъкна стол Корбет. — Поднесох ти вино, подгрято с подправки, не те заплаших с въже!
Отиде и пусна резетата на капаците на прозорците.
— Залости вратата след мен — нареди той и излезе към залата. Успя да различи в прахта по подиума и при входа на залата следите от схватката. Излезе до портата и огледа подвижния мост. През рамо погледна към мястото, където беше вързал коня си. Нападателят вероятно е дошъл пеша. Чул е, че Корбет приближава, пуснал го е да влезе и се е измъкнал по моста. Високите треви и дърветата са го скрили. Вече можеше да е в Мелфорд.
Корбет се върна в дневната при Соръл. Беше се посъвзела вече, пред нея на масата имаше малко гърне. Старателно натриваше с някаква смес ръката и врата си.
— Отвара от мъх — обясни тя — смесена с паяжини и пресечено мляко. Лекува много неща.
Корбет се сети за получената преди време в гърдите рана. Беше изцерена, но се случваше, както и в този миг, да го присвива стара болка в мускулите и костите.
— Имаш повече късмет от мен.
— Видях те — усмихна се Соръл, — когато се скрих в стаята над параклиса. Зърнах ездач, който се спускаше по Фалмър Лейн. Ако не беше дошъл…
— Успя ли да видиш нападателя? Имаше ли у него нещо, което да разпознаеш?
Соръл поклати глава.
— Сигурен ли си, че си е отишъл? — попита тя.
— Като истински убиец, който избягва шумотевицата, вече си е отишъл. По-скоро се учудвам, защо е дошъл тук.
— Ти защо дойде?
— Ами причините, мистрес, са две. Колкото са според мен и убийците в Мелфорд. Да, имаме си работа с двама убийци. Единият е Удушвача, или Маскирания, насилникът и убиецът на жени. Както ти ми каза, той върлува из тия пътища и пътеки като невестулка. Понякога напада скитащи момичета, които като теб бродят от град на град и търсят нов живот, работа, къшей хляб и някоя и друга пара. Те са лесни жертви — Корбет спря, за да избере подходящите думи. — Понякога обаче — продължи той — този убиец не може да овладее похотта си. По някакъв начин примамва момичета от града в полето, където ги насилва и ги удушава с въже.
— А вторият убиец?
— О, вторият няма нищо общо с изнасилванията. Странно е, но той търси справедливост. Очевидно смята, че са обесили не когото трябва. Че сър Роджър Чапълс е невинен, а процесът е бил подигравка. Затова той — Корбет замълча — или тя… е започнал кърваво отмъщение срещу виновниците. На път за Мелфорд е нападнат Тресилиън. Девърел е получил стрела от арбалет в главата. Мозъкът на Торкъл е направен на пихтия. Главата на Молкин е отрязана. Странно, нали — замлъкна той — как и тримата са получили наранявания по главата? И така — продължи Корбет — двама са вярвали в невинността на Чапълс: сър Роджър, който сега отговаря пред Божия съд…
— И моят мъж, Фъръл.
— Да, Соръл, и твоят мъж, Фъръл.
— Но той също е при Бог.
— Така ли е? — попита Корбет. — Или още се крие, промъква се тихо като ангел на отмъщението между дърветата? Стреля по сър Луис, посещава Девърел посред нощ, да не говорим за старите му врагове, Молкин и Торкъл. Хайде — потупа я Корбет по коляното, — възможно е. Пък и кой ти оставя парите? Не е ли Фъръл, обзет от вина, че те е изоставил?
— Не, не би го направил. Мисля, че парите ги праща младият Чапълс, като благодарност за онова, което се опитахме да сторим за баща му. Казвам ти, писарю, Фъръл е мъртъв. — Соръл потупа гърдите си. — Да, понякога и аз имам колебания, но знам, че е мъртъв и погребан в безименен гроб.