Корбет се качи на втория етаж. От коридора се влизаше в три стаи, стаята на Белън беше в края. Корбет отключи и влезе. Вътре го блъсна силна миризма на мухъл, на пот и на дим от восъчни свещи; той се пресегна, блъсна навън капаците и отвори прозорците. Изчака Ранулф да запали свещите. Под прозореца имаше стар и паянтов нар, върху който бяха нахвърляни дрехи и раса. Полупразен мях за вино лежеше на пода, а до него бе катурната чаша. На полица над писалището имаше редица от подвързани в телешка кожа книги: псалтир, книга с житията на светците и книги за реда и ритуалите при различните литургии, както и Часословът, доста овехтял и изпоцапан.
Корбет седна на писалището и се зарови в разхвърляните листове пергамент. Забеляза, че някои от тях, подобно на открития къс до тялото на свещеника, бяха изписани с цитати от Стария завет за греха и за прошката. Корбет затърси по-настървено. Помръдна и кракът му се удари в малко ковчеже под масата. Извади го и обърна съдържанието му на пода: малка, дебела власеница, бич с костена дръжка и твърди, остри кожени ивици.
— Клетият човек — измърмори Ранулф. — Изглежда повече е бил обладан от греха, отколкото от Божията благодат.
Корбет се разрови.
— Странно — прошепна той.
— Какво има, господарю?
— Наистина странно — Белън е бил образован мъж, а тук няма нито писма, нито писани проповеди. Все пак той е служил тук от години. Познавам много свещеници и знам, че те си пазят различни проповеди и разсъждения, обичат да пишат писма до приятели и колеги. Белън явно не е бил като тях.
Взе псалтира и го разгърна. От него изпадна пожълтяло и потъмняло от времето парче пергамент.
Приближи свещта и го заразглежда.
Явно Белън беше започнал да пише писмо, но не беше го завършил. В началото бяха изредени обичайните поздрави и после следваше: „Имам да ти доверявам тайно…“, но ръкописът свършваше тук.
Корбет чу как Ранулф крачи из другата част на стаята.
— Белън може и да не е обичал да пише писма, господарю, но е обичал да рисува.
Корбет погледна към него. Ранулф беше отворил малък сандък, пълен с пергаментови свитъци. Приближи се и загледа как Ранулф рови в тях. На повечето от тях, доста несръчно и по детски, бяха нарисувани части от църквата — лицата на страшните фигури по водоливниците, колоните, входът към олтара. Една от рисунките привлече погледа на Корбет и той я взе. Но в същото време чу стъпки, изкачващи се по стъпалата, и бързо я нави и я прибра. Бъргес почука на вратата и влезе.
— Приключи ли, сър Хю?
На светлината на фенера, който носеше, Бъргес изглеждаше измъчен и притеснен.
— Да, да, приключих.
— Има ли нещо, което… в смисъл… — Бъргес се заплете — нещо, което да ни каже, защо Робърт е отнел живота си?
— Все още не мога да кажа — подсмихна се Корбет. — Но с Ранулф трябва да се връщаме в „Златното руно“. Тази вечер гражданите на Мелфорд ще трябва да минат без нашето присъствие.
И двамата с Ранулф излязоха в коридора и заслизаха по стъпалата надолу.
— Самоубийство ли е било? — попита Ранулф. — Не може да е друго. Почти всички граждани бяха в общината…
— Убиецът може да е някой, който не беше там — уклончиво отговори Корбет.
— Кой например?
— Може да е Питъркин. Или може би воденичарският син Ралф.
Ранулф улови господаря си за ръката. После посочи към тъмното, обвито в мъгла гробище, високата мокра трева, наклонилите се кръстове, нащърбените надгробни камъни и зад тях тъмната сграда на църквата, чиято врата още зееше, а на стъпалата се процеждаше малка ивица светлина.
— Кажи ми, тук само мъртвите могат да те чуят — зашепна Ранулф. — Не вярваш, че Белън се е самоубил, нали?
— Не — поклати глава Корбет, — не вярвам. Опитай се да мислиш като него, Ранулф. Белън може да е бил всякакъв, но си е оставал свещеник, Божи служител. Имал е остър усет за греха, и е знаел, че отчаянието и самоубийството са най-тежките грехове. Белън беше напрегнат, но се владееше. Мисля, че е знаел много повече, отколкото ни каза.
— Но е мъртъв — настояваше Ранулф. — Бъргес го е открил да се люлее на въжето на камбаната. Белън наистина беше Божи служител, който е считал самоубийството за грях, но грях е и убийството. Той беше достатъчно силен, и ако някой е искал да го убие, нямаше да тръгне като агне на заколение.
— Да.
Корбет впери поглед в избуялата трева, която почти скриваше малък надгробен камък. За миг усети вярата му да се разклаща. Струваше ли си наистина животът? Всички живи твари по земята Божия в края на краищата стигаха до гробището. Елизабет Уилрайт, сър Роджър Чапълс… всички спяха вечен сън.