Соръл мина край масите и столовете и се запъти към една пейка близо до прозореца. На съседна маса някакъв пътуващ търговец хранеше с мръвки питомния си пор. С появата си Соръл сложи край на цялата работа, порът сбърчи нос, скочи от масата на земята и профуча като светкавица покрай торбата й. Мъжът задърпа връвта и се разкряска заради някакъв изпълзял изпод дървената ламперия на помещението плъх, който изхвърча през задната врата след пора. Настъпи суматоха. Търговецът скочи на крака и заплашително размаха юмрук към Соръл. Тя заудря с тоягата си по масата, докато онзи не се отдалечи.
— Виж ти, виж ти! — Адела, наперената слугиня в кръчмата, се появи отнякъде, без изобщо да бърза. Гъстата й коса беше прихваната отзад. Умишлено носеше твърде тясна за пищното си тяло риза. Горните връзки на корсажа й бяха небрежно развързани. Побутна с обутия си със сандал крак торбата.
— Кръчмаря ли търсиш? Двамата с Блайдскот са горе при знатните гости — с опакото на ръката си Адела изтри потното си чело. — За бракониерите са дошли, Соръл…
— Така ли било, Адела? — отвърна й тя спокойно. — Ами тогава да им разкажа какво видях долу при Хамдън Миър…
Лицето на Адела пламна, устните й затрепериха и тя бавно се отдалечи.
Малко по-късно кръчмарят се спусна по стълбите и с висок глас даде разпорежданията си слугите да занесат на гостите нещо да се подкрепят. Соръл се облегна на стола си и притвори очи. Търговецът беше успял да улови питомния си пор и се бе преместил на по-далечна маса. В този край на кръчмата настана тишина. Лек повей на вятъра носеше ухание на подправки и билки от градината, а също и някакви прекрасни аромати от готварницата. Соръл им се наслаждаваше. Какво ли готвеше кръчмарят? Печени скопени петли, тлъсти и апетитни, еленско месо, къкрило в лучен сос, крехко и сочно до последната хапка? Дочу лек шум и отвори очи. Пред нея стоеше кръчмарят Матю, в едната си ръка държеше препълнена чаша, по която се стичаше пяна, а в другата — поднос с хляб и месо. Сложи ги на масата и подпъхна две сребърни монети под подноса.
— Колко са? — попита той.
— Три фазана — отвърна Соръл. — Другия път ще ти донеса два без пари, ако ми позволиш да се кача горе и да се срещна с кралския писар… Може ли?
Кръчмарят въздъхна и седна на стола.
— Ако можех, щях да те пусна, Соръл — кротко й отговори той, — но те са уморени и си имат работа. Поискаха да се измият и да закусят. Корбет вече разпраща съобщения, че в църквата ще има среща.
— Какво ли е намислил, този Хю Корбет? — попита Соръл. — Дали ще открие истината, мастър Матю?
— Не знам. Не е от приказливите. Червенокосият говори от негово име. Корбет е любезен, но е мълчаливец. Първото, което поиска от мен, беше да му разкажа за случилото се в нощта на убийството на вдовицата Уолмър. А също и какво знам за останалите убийства — той изду устни. — Какво ли мога да му разкажа аз? Адела се познаваше с малката Елизабет, а в нощта, в която откриха тялото на вдовицата Уолмър, някои от мъжете в кръчмата отидоха в къщата й.
— А Молкин и Торкъл?
— Това вече си е загадка — кръчмарят отри ръце в изцапаната си с кръв престилка.
— И двамата бяха съдебни заседатели, мастър Матю.
— Да, бяха. Останалите са изплашени. Дочух и шушукания, че сър Роджър бил невинен.
— Разбира се, че е бил невинен — сопна се Соръл. — Мъжът ми каза, че е невинен.
Кръчмарят леко я потупа по ръката и тъжно поклати глава.
— Говорили сме вече за това, Соръл. Имам работа.
Той се върна в кухнята, а Соръл отпи от чашата си. Дойде един от прислужниците и безмълвно взе торбата. Соръл пресуши чашата и заоглежда помещението. Дали пък сама да не направи опит да се срещне с писаря? Тръсна глава и въздъхна. Не, по-добре ще е да се видят на нейна територия. Така или иначе имаше да му показва едно-друго, а също и да уреди среща със скитниците. Преглътна сълзите. Той със сигурност щеше да й помогне да открие горкия Фъръл, нали? Може пък и да докаже, че е казвал истината и е имало защо да му вярват, ако…? Соръл впери поглед в почернялата от дима греда, на която стояха окачени, за да се опушват, един свински бут и още половин прасе. Много й се щеше да покаже на Корбет онези кости, а освен това и да му разкаже за странните неща, на които се натъкваше, докато скиташе насам-натам… И за зловещия маскиран мъж с уродливата дяволска маска и безшумно препускащия кон. Дали обаче той щеше да й повярва? На Фъръл му се бяха изсмели. И защо? Заради Девърел, дърводелеца, и заради другите като него.