— Защо не ме изчака? — попита Корбет.
— Ако трябва да съм честен, сър Хю, не знаех колко си прозорлив. Не исках да се измъкнат с лъжите си. Бяха се подиграли с мен, с моя съд, не с твоя. Не исках да ги видя как се спасяват. Съжалявам за лъжите, но исках да те объркам, така че да имам време да приключа със задачата си. Най-трудно беше да пипна Девърел. Не беше човек, който ще тръгне да обикаля из полето нощем — сви рамене. — Какво още да кажа? Какво друго има за казване?
Сър Хю стана и постави ръка на рамото му.
— Сър Луис Тресилиън, в името на краля, арестувам те за убийство! Ще бъдеш отведен в Лондон и затворен, и когато короната реши, ще се изправиш пред съда — Корбет улови погледа му. — Очакваше го, нали?
— Бях чувал за теб — каза Тресилиън. — Дните минаваха и разбрах, че е само въпрос на време. А истинският убиец…?
— Ще бъде заловен. Душите на неговите жертви стоят пред Божия съд и настояват за справедливост.
— Мислиш се за един от ангелите на справедливостта ли? — изгледа го сър Луис.
— Не, сър — Корбет пристегна колана с меча си. — Но им служа. Ранулф, Чапълс може да остане със сър Луис. Той ще бъде затворен в една от стаите на кръчмата. Заключи вратата и нека Чансън я пази.
— Няма да избягам — каза сър Луис. — Имаш думата ми. Нито ще направя нещо малодушно. Може би се досещаш каква ще бъде защитата ми, Корбет? Аз съм кралски съдия. В моя съд са били извършени лъжесвидетелстване и убийство. Въздадох справедливост в името на краля.
Корбет се спря на вратата.
— Дори когато е в името на краля, сър Луис, справедливостта не може да погазва закона.
— Къде отиваш? — попита Ранулф.
— В църквата. Ела после при мен, Ранулф. Мъчи ме любопитство по отношение на въжетата в камбанарията.
Корбет затвори вратата след себе си и бавно слезе по стълбите. Пазарът вече беше изпълнен с хора и шумотевица. Дребните търговци и чираците крещяха цените си, примамваха клиентите си с платове от Брюж, испанска кожа, плодове, докарани от лондонските търговци, накити и украшения от Ипсуич. Продавач на реликви приканваше хората да купят запечатана чаша, която според твърденията му съдържала последния дъх на свети Георги. Корбет си пробиваше път, отблъскваше с ръце и клатеше отрицателно глава, когато търговците се изпречваха на пътя му и тикаха в ръцете му нов колан, ботуши за езда или позлатени шпори. Най-после се измъкна. Сграбчил дръжката на меча си, се отправи към църквата. Поспря пред гроба на Елизабет и забеляза оставената върху прясно изкопаната пръст бяла роза.
— Помогни ми — прошепна Корбет.
Влезе през страничната врата. В олтара горяха свещи, но беше празен. Благоуханен дим от тамян от утринната литургия все още се виеше на тънки талази. Изкачи се към камбанарията, влезе в тясното помещение и известно време внимателно разглеждаше тежестите, привързани за долните краища на въжетата.
— Да знаех само кой е светецът-покровител на звънарите в църквите — промърмори на себе си Корбет. — Щях да му се помоля.
Хвана едно от въжетата, постави края му на полегатия перваз на прозореца и се върна в църквата, като затвори вратата след себе си. Седна за малко да се помоли. Искаше да успокои мисълта си, да се съсредоточи и да провери дали предположенията му са верни. Отиде до параклиса на Света Богородица, запали свещ и коленичи на покритата с възглавничка молитвена пейка, вперил поглед в лицето на Девата.
— Напомняш ми Мейв — прошепна Корбет.
Почувства вина заради разсеяната си молитва, прекръсти се и се върна отново в църквата. Вратата, през която изнасяха мъртъвците, се отвори. Влязоха някакъв мъж и старица, която запали свещ, помоли се и си тръгна. Тревога обзе Корбет. Тъкмо щеше да се върне в камбанарията, когато камбаната удари и сърцето му подскочи.
— Така си и мислех — прошепна си той и със замах отвори вратата.
Въжето с привързаната към него метална тежест се беше изплъзнало от нишата на прозореца и предизвикало слабо люлеене, от което камбаните бяха започнали да бият. Корбет отново вдигна въжето и го постави по-навътре на перваза на прозореца. Чакаше и наблюдаваше. Изработената от олово тежест беше гладка и блестяща. Видя как започва много бавно да се плъзга по перваза.
— И колкото по-навътре я сложа — каза си Корбет, — толкова повече време ще й трябва, за да падне. Сега трябва само да чакам.
Седна на стъпалата на камбанарията и се зачуди къде ли е Ранулф. Вратата, от която изнасяха мъртъвците, се отвори и в нефа отекнаха стъпки. Влезе Бъргес.