— Какво? — сепна се.
Баща й беше казал нещо, но тя не го разбра.
— Предложих да се отбием на сладкарница, преди да отидем вкъщи. Както правехме едно време.
Сладко. Беше забравила тази дума.
Нищо чудно. Единственото друго арменче в училището бе с три години пред нея и се прехвърли в Тактическото училище. Бяха се засекли само за няколко месеца — беше седемгодишна, когато се прехвърли от Началното училище във Военното, а той — на десет. Завърши, без никога да е командвал войска. Нищо чудно, че не искаше да си бъбри на арменски с някакво хлапе. От девет години не беше говорила на арменски. А тогава езикът й бе на петгодишно дете. Сега й беше много трудно да говори, още повече — да разбира.
Как да каже на баща си, че ще й е по-лесно, ако говорят на общофлотски — тоест английски? Той го владееше, разбира се — с майка й я караха да говори на английски вкъщи, за да няма езикови трудности във Военното училище. Всъщност, като се замислеше, точно това беше проблемът. Колко често баща й наричаше сладките с арменската дума? Всеки път, когато отидеха в сладкарницата, той я караше да си поръчва на английски, да нарича всеки сладкиш с английското му име. Абсурд — каква полза имаше във Военното училище да знае английските названия на арменските сладкиши?
— За какво се смееш?
— Струва ми се, че в космоса съм отвикнала да ям сладко. Но заради доброто старо време все пак можем да се поразходим из града. Вече няма да ми се струваш толкова висок.
— И твоята ръка вече не е толкова мъничка. — Той също се засмя. — Отнеха ни години, от които сега можехме да имаме безценни спомени.
— Да. Но трябваше да бъда там, където имаше нужда от мен.
„Дали наистина е така? — запита се мислено. — Аз първа се огънах. Издържах всички изпити, но не и най-важния. Там се провалих. Ендър ме окуражаваше, уверяваше ме, че ми има доверие, подтикваше ме да се старая, но така окуражаваше всички, имаше доверие на всички, а аз първа се огънах.“ Никой не говореше за това; може би на Земята нямаше жив човек, който да знае, но другите, които се бяха сражавали с нея, го знаеха. До момента, когато заспа в разгара на битка, тя бе сред най-добрите. След това, макар че никога не се повтори, Ендър вече й нямаше доверие. Другите постоянно я наблюдаваха, та ако случайно пак престане да командва корабите си, да се намесят. Знаеше, че Ендър е поверил тази задача на един от тях, но на кого? Динк? Бийн? Срамуваше се да попита. Бийн, да — независимо дали Ендър му е наредил да я наблюдава, тя знаеше, че я е следил, готов да поеме командването. Вече не можеха да разчитат на нея. Не й вярваха. Самата тя си нямаше доверие.
Бе решила да запази тайната от семейството си, както не се издаде пред министър-председателя, медиите, арменските военни и учениците, дошли да посрещнат великия арменски герой от Войната с формиките. Тя беше единствената кандидатка за тази роля. Вече й бяха показали, че името й фигурира в компютърните учебници сред имената на десетимата най-велики арменци на всички времена. Със снимки, биографията й, похвални слова от полковник Граф, майор Андерсън, Мейзър Ракъм.
И от Ендър Уигин: „Петра първа рискува живота си, за да ме спаси. Петра ме обучаваше, когато на никого не му се занимаваше с мен. Всичко, което съм постигнал, дължа на нея. И в последната кампания, в битката на битките, тя бе командирът, на когото разчитах.“
Ендър не подозираше как я болеше от тези думи. Несъмнено е искал да я увери, че наистина е разчитал на нея. Но тъй като тя знаеше истината, думите му й звучаха като милостиня. Като лъжа от съжаление.
Най-после у дома. На никое друго място на Земята не се чувстваше толкова чужда както тук — защото би трябвало да се чувства като у дома, но всъщност никой не я познаваше. Познаваха умното момиченце, което бяха изпратили със сълзи и окуражителни думи. Познаваха героиня, в чиито жестове и думи виждаха величие. Но не знаеха нищо за момичето, което се огъна под напрежението и в разгара на битката… просто заспа. Докато корабите й се взривяваха, докато гинеха истински хора, тя спеше, защото тялото й не можеше да се държи повече. Това момиче никой нямаше да види.
Никой нямаше да опознае и момичето, което наблюдаваше всяко движение на момчетата наоколо, оценяваше способностите им, гадаеше за намеренията им, стараеше се да извлече полза от всяка ситуация, само и само да не им отстъпва. Тук отново трябваше да се превърне в дете — по-голямо, но все пак дете. Да се съобразява с възрастните.
След девет години на постоянно дебнене, щеше ли да се почувства най-после спокойна, ако остави други да управляват живота й?
— Майка ти искаше да дойде, но се боеше. — Баща й се изкиска, сякаш беше смешно. — Разбираш ли?