— Какво съобщение?
— Обади се някакъв съдържател на заложна къща. Искаше да знае дали са върнали на Кой хавайската китара, за която питал детективът. Не каза кой детектив. Предположих, че е единият от вас.
— Да вървим, Ото! — извика Сидни и се втурна към вратата.
— Дай ми някакво оръжие! — рече Ото на Ани Анемичната.
— Сигурен ли си, че всичко е наред, сержант? — попита тя. — Защото не може да се включите в преследване с частна кола и…
— Дай ми някакъв шибан револвер! — изрева Ото и треперещата жена бързо отключи чекмеджето на бюрото и бутна към Ото колт тридесет и осми калибър.
Ото го затъкна в колана си и изтича навън.
— Не трябва да правим това! — каза той, докато се качваше в тойотата.
— Нямаме друг избор! Той знае, че сме по следите му. Или иска да се отърве от оръжието на престъплението. Ако револверът е негов, няма начин да разберем къде е. Ако е на Хари Брайт, ще го намерим.
— Брикман може да се опита да ни застреля, Сидни!
— Нямаме избор. Поне аз нямам друг избор. Искаш ли да те оставя тук?
— Ще те прикривам — отговори Ото без особен ентусиазъм.
Сидни мина на червено и след няколко минути вече караше по Джакрабит Роуд. Угаси фаровете и се понесе към края на улицата в почти непрогледния мрак. Намираха се в покрайнините на града. Нямаше нито тротоари, нито лампи.
— Къде е колата на Брикман? — едва чуто попита Ото.
Имаше само шест каравани, разположени на разстояние тридесетина метра една от друга. Зад тях започваше пустинята. Спряха и чуха възторжения лай на глутница койоти, които тръгваха на нощен лов в подножието на планините, чиито очертания призрачно се мержелееха.
— Още го няма — отговори Сидни.
— Или е идвал и си е тръгнал.
— Не, защото иска да намери две неща: револвера на Хари и касетата с песните му. Необходимо му е време. Мисля, че в момента се отървава от своето оръжие. Ще дойде тук да вземе поне касетата. Дори ако момчето е било застреляно с неговия револвер, а не с този на Хари.
Сидни паркира зад една каравана, която изглеждаше необитаема. От другия край на улицата сподавено изджавка куче. Всеки би помислил, че кучето е нервно заради глутницата койоти, както и би трябвало да бъде.
Слязоха от тойотата и тръгнаха по обраслата с трева пътека водеща до караваната на Хари. Воят на вятъра се засилваше от време на време и лаят на койотите се сливаше с него.
През прозореца на караваната отсреща се виждаше жена. Домът на Хари Брайт беше достатъчно голям, за да побере една спалня. Имаше кабели за телефон и за телевизия.
— Ото, аз ще чакам зад караваната — прошепна Сидни. — Ти стой до колата. Ако той ме забележи или нещо го изнерви, искам да запалиш фаровете, да вдигнеш шум и да изтичаш към нас. Нека да помисли, че Пако е с теб. Не искам да знае, че сме само двамата. Може да окаже съпротива.
— Може да стреля.
— Няма да му дам възможност. Веднага щом влезе в караваната, ще възвестя присъствието му и ще му кажа, че играта свърши и трябва да поговорим.
— Чудесно! — възкликна Ото, гледайки надолу. — Шибаният колт не е зареден!
— Пако трябва да дойде всеки момент. Само се надявам да не пристигне едновременно с Брикман.
— Шибан гаден случай — процеди Ото, вдигайки фенерчето и незаредения револвер.
В тъмната улица зави кола, която се приближи към края на редицата каравани. Не беше полицейска. Вътре седяха двама младежи. После обърна и се отправи към главния път. Лаят на койотите отслабна.
Чуваха се и други нощни звуци — песента на щурци, бухане, изплашено чуруликане, крясъци и далечно, неистово джавкане. Вечнозеленият храст зад Ото започна да шуми от порива на вятъра и го уплаши до смърт. Той огледа страхливо причудливия пустинен пейзаж и блестящите като скъпоценни камъни звезди, искрящи в хладния мрак. Замисли се за мишелови с грозни голи глави и за гърчещи се отровни влечуги — съскащи из дърветата или тракащи с опашки гърмящи змии.
На Сидни му се стори, че долавя някакво стържене. Отначало помисли, че се разнася някъде пред караваната. Промъкна се напред и огледа улицата. Нищо. Мина покрай вратата и импулсивно натисна дръжката. Беше отключено!
Предупреждението само стигна до съзнанието му. Нуждаеше се от секунда, за да сигнализира за потенциалната опасност. На човека в караваната обаче не му беше нужна цяла секунда. Беше приклекнал и готов да избяга. Ритна вратата в мига, в който Сидни натисна дръжката. Вратата блъсна детектива в лицето и го повали по гръб. Той се помъчи да се задържи на крака като човек, падащ по стъпала. Когато се приземи в градината, дори не усети бодлите на кактуса.