Сега вече Кой Брикман не ги гледаше с немигащи очи. Напротив, мигаше често, защото очите му бяха влажни.
— Това е историята, която аз бих разказал за петдесет бона. Ако ги исках толкова много, колкото вие, момчета. Но, разбира се, тази история е само измислица и Уотсън може да реши, че не струва и петдесет цента. Може би не трябва да я разказвате на никого, защото със сигурност ще изглеждате много глупаво, ако се опитате да докажете нещо.
— Не мисля, че изчезналият револвер на Хари Брайт ще се появи отнякъде, нали? — попита Ото и даде на Брикман взетото от участъка оръжие.
— Пустинният вятър не отвява пясъка от револвер толкова лесно колкото от хавайска китара — отговори Кой Брикман, гледайки Сидни Блекпул.
После високият сержант стана и се приближи до видеорекордера. Натисна копчето и включи телевизора.
— Изгледайте филма докрай. Аз ще бъда в участъка с Пако. Можете да повторите пред него тази история за петдесет бона, ако искате, но защо просто не се сбогувате? Още по-добре ще бъде, ако не се сбогувате. Направо се върнете в Холивуд, където ви е мястото.
— Как свършва онази история? — попита Ото. — Имам предвид „Омагьосаната къща“.
— Щастливо — отговори Брикман. — Младите се оженват и вероятно дори имат син, ако искате да си представите какво става после. И тримата може би заживяват щастливо. Предполагам, че така завършват историите, ако започнете да живеете в измислен свят.
— Добре, Брикман — каза Сидни. — Тази вечер ти почти успя да ни убедиш във въображаемата си история. Писна ми от теб, от Патси Брайт, от Хари Брайт и от измисления свят, който е създал тук, в тази каравана. Писна ми от тъжни истории за объркани бащи, загубили децата си и от всичко останало. А сега, край на преструвките. Искам да видя Хари Брайт. С очите си.
— Да вървим. Няма дори да се обаждам на Пако. Той ще прояви разбиране.
— Ще караме след теб — рече Сидни.
— Ако се загубите, домът се намира…
— Знаем къде се намира — прекъсна го Сидни.
Нямаше опасност да изгубят от поглед патрулната кола на Кой Брикман. Той не превиши нито за миг скоростта по пътя към Индио. Сидни Блекпул палеше цигара от цигара. На Ото Стрингър му се гадеше, но знаеше, че не е от цигарения дим.
— Този случай е боклук, Сидни — каза той, докато пътуваха по магистрала 10. — Не можеш да превърнеш боклука в злато, колкото и да се опитваш. Научих това тук. А ти разбра ли го?