— Мисля, че Хари Брайт може да говори. Или поне да общува по някакъв начин.
— Дори и да е така, аз лично не бих се наел да го обвинявам в убийство. Не искам да хвърлям и Кой Брикман в затвора.
— Аз пък искам някакво решение. Така както предложи Уотсън. Толкова ли е лошо да искаш нещо подобно за себе си?
— Този случай е боклук. Само това знам със сигурност.
По това време на нощта на паркинга пред дома за инвалиди имаше само няколко коли на посетители. Брикман слезе от патрулната кола и влезе пръв, разменяйки няколко думи с дежурната сестра. Тя кимна и той направи знак на двамата детективи. Отвътре домът не изглеждаше толкова зле. Беше овехтял, но чист. Дежуреше само един лекар. Стаите лесно можеха да минат за мотелски, ако не беше преустройството, при което бяха свързани с коридор.
Стаята беше в дъното на коридора. Частна стая с едно легло. На масата до леглото имаше лампа. И радио с вграден касетофон. Поддържаха живота му със система за интравенозно хранене и кислороден апарат. Ото погледна мъртвешки бледия мъж. Под чаршафа се очертаваха само краката.
— Къде е Хари Брайт? — попита Ото.
— Вгледай се по-отблизо — рече Брикман.
Ото се приближи до леглото. Лицето беше жълто и осеяно със скъсани кръвоносни съдове по носа, бузите и под очите. Торбичките под очите бяха жълто-кафяви като петна от никотин. Косите бяха изтънели, оредели и посивели, а ноктите — мъртвешко жълти. Ръстът от главата до петите беше около метър и деветдесет, а теглото — вероятно петдесет килограма, при това само заради едрия кокал. Бялото на очите му жълтееше, с изключение на ирисите — красиви и сини.
Мъжът се бе вторачил в тавана. Устата му беше отворена. От ъгълчетата течеше слюнка, а очите леко сълзяха. Гледаше, без да мига, като Кой Брикман. Ото се наведе над него и потърси реакция в тези сини очи, но видя само леко потрепване на езика. Брадичката на Хари Брайт беше дълбоко хлътнала.
На всеки няколко секунди завивките потрепваха от ударите на сърцето.
— Този човек трябва да бъде в реанимацията — отбеляза Ото.
— Смятам, че е по-добре да умре тук — каза Брикман. — Мисля, че на Хари тук му харесва.
Без да се приближава до леглото, Сидни попита:
— Той ли е, Ото?
— Да, това е Хари Брайт — отговори Ото. — След като животът се е подиграл жестоко с него.
И после Сидни каза нещо, което стъписа Ото повече от всичко, което бе чул този ден. Блекпул направи три крачки към леглото на умиращия човек и рече:
— Брикман, защо не ми кажеш къде е револверът му? Ако резултатите от балистичната експертиза съвпадат, това е всичко. Можем да приключим разследването, без да споменаваме за теб, нали, Ото? Тържествено обещавам да напиша доклада така, че все едно не си знаел, че Хари Брайт се е напил и е застрелял от милост момчето в катастрофиралата кола. Ще разкажем всичко, както е било и ще го докажем, ако резултатите от балистичната експертиза са положителни. После ще кажа на Виктор Уотсън, че ти заслужаваш наградата, защото си изчислил ъгъла, от който е било стреляно и си ни помогнал. Петдесетте хиляди може да са твои.
Брикман не откъсна очи от лицето на Сидни. Обиколи леглото и погледна под страничната преграда, сетне каза:
— По дяволите, празна е.
— Кое? — попита Сидни.
— Торбичката на катетъра. Исках да я плисна в лицето ти. Заради Хари и мен. — После се обърна към дишащия труп и рече: — По дяволите, Хари, защо не пикаеш, когато трябва?
— Да вървим, Сидни — каза Ото. — Да се прибираме вкъщи.
— Преди да тръгнете, имам нещо, което искахте — каза Брикман.
Натисна копчето на касетофона и сложи касета, която извади от джоба на униформения си панталон. Погледна Хари, докато пускаше записа. Чуха се няколко нестройни акорда, сетне хавайската китара беше настроена. Хари Брайт представи песента.
„Тук е щастливецът Хари Брайт от Джакрабит Роуд, Минерал Спрингс, откъдето бих искал да ви поднеса една прекрасна мелодия, божествен хит! Нарича се «Преструвай се и вярвай». И, госпожи и господа, бих желал да посветя това изпълнение на Патси.“
Ото извърна очи. Не беше в състояние да погледне мъртвешки бледата фигура в леглото, докато Хари Брайт пееше: