Сидни Блекпул седеше на стола на Хари Брайт, пиеше уискито му и гледаше „Омагьосаната къща“. Знаеше съдържанието, затова не му трябваше звук. Вместо това слушаше гласа на Хари Брайт: „Тук е щастливецът Хари Брайт от Джакрабит Роуд…“.
Докато Хари Брайт пееше „Преструвай се и вярвай“, а Сидни Блекпул гледаше „Омагьосаната къща“, светулките в съзнанието му отлетяха. Неуловимият проблясващ образ придоби очертания. Сидни се облегна назад и се почувства така, както се чувства човек, когато треската му най-сетне отмине: уморен и с тръпнещо тяло, но необикновено спокоен. Скоро изпита такова спокойствие, че се уплаши и същевременно развълнува.
Пясъците престанаха да се носят. Искаше му се да сподели това с Виктор Уотсън, но знаеше, че не трябва да казва на никого. Никога. Най-после разбра съня за Томи. В който можеше да възроди сина си. Или духа му.
Сърцето му преля от радост. Сега образът беше идеално ясен. Ясен и чист като пустинното небе на зазоряване. Почувства се толкова щастлив, че заплака. Сега вече я притежаваше. Беше само негова — вълшебната тайна на състраданието — тайната на Хари Брайт.