Последното предупреждение беше, защото сто и петдесетте разведени родители и вдовици, живеещи на паркинга за фургони, който гражданите наричаха „Кръстопът в средата на живота“, бяха истинска лудница. Всеки месец пристигаха за съвещанието на градския съвет със списък от десет страници за нередностите в града и мислеха, че шефът на полицията е виновен за повечето от тях. Пако Педроса, който не криеше, че е женомразец, смяташе, че всички онези сервитьорки, маникюристки и фризьорки, живеещи в Минерал Спрингс, за да работят в курортните градчета, страдаха от факта, че необвързаните жени значително превъзхождат по численост мъжете, освен в разгара на туристическия сезон, когато тълпи туристи превземаха пустинята. Ето защо, той насърчаваше ченгетата да „осъществяват връзки с обществеността“ в „Кръстопът в средата на живота“, като присъстват на неофициалните им сбирки и обмяна на клюки. Но ченгетата бяха предимно млади контета и повехналите хубавици от „Кръстопът в средата на живота“ им се виждаха още по-изхабени, отколкото бяха. След като пресата кръсти един особено опасен участък от пустинната магистрала „Кървавата алея“, ченгетата нарекоха „Кръстопът в средата на живота“ „Безкръвната алея“.
Когато му се обадиха от холивудския отдел на полицията в Лос Анджелис, информирайки го за вероятна гореща следа в хладнокръвно, но придобило печална известност убийство в пустинята, развълнувало гражданите на Минерал Спрингс, Пако Педроса обеща пълна подкрепа на момчетата от старата му Алма Матер. Затвори телефона и сложи бележка за служителите си — осем мъже и една жена, че ще имат гости от планета Холивуд, после каза на секретарката си, Ани Паскевиц, да нарисува свита на кълбо гърмяща змия с надпис: „Не ни пука как го правят в Лос Анджелис“, който окачи на таблото за съобщения.
Пако Педроса затътри тромавото си туловище нагоре по стъпалата към покрива на полицейския участък, където се помещаваше и градският съвет и затворът, съблече жълтеникавата си като горчица хавайска риза и изпъшка при вида на тлъстините си.
— Трябва да накарам нашите гости от Холивуд да ми донесат нещо черно, дантелено и голямо — оплака се Пако на сержанта си, после стисна една от косматите си гърди, отпусна се на разнебитения стол и добави: — Това е. Нужен ми е сутиен. Вече няма да ям.
Кой Брикман, на четиридесет и една, беше десет години по-млад от Пако и няколко сантиметра по-висок и изглеждаше още по-снажен в синята си униформа.
— Смятат, че две градски ченгета ще разрешат случай отпреди седемнадесет месеца?
Брикман възмутено отхапа от сандвича с кюфте, купен от единствения магазин за деликатеси в града, и преглътна залъка със солидна глътка портокалов сок.
Педроса се облегна назад, излагайки бронзовия си корем на пустинните лъчи, и рече:
— Чудя се дали ще изпратят някои от детективите, които познавам.
— Не се случва често да решаваш случай отпреди седемнадесет месеца — повтори Брикман.
— И какво от това? — Пако сви рамене и затвори очи. — Може да прекарат седмица в Палм Спрингс. Ще им правят масажи и ще им духат. Като стана дума за духане, какъв е вятърът днес?
— Терапевтичен бриз — отговори Брикман, наблюдавайки прахоляка и вихрушките, вдигащи се в долината.
Педроса въздъхна и каза:
— Бризът в този ненормален град може да издуха орехите от дупката на земна катерица. Следващия път да ми донесеш закуска.
— Три-четири мексикански царевични питки с пилешко месо?
— Нека да бъдат четири — измънка шефът на полицията, без да отваря очи. — И фасул. Само едно му е хубавото на този ненормален вятър. Можеш да се изпърдиш безшумно и никой няма да разбере.
И докато Пако дремеше, а сержантът ядеше ранна вечеря от лошокачествени кюфтета на покрива на полицейския участък, един алкохолик от Минерал Спрингс на име Бигелоу Бобровата опашка така се беше натряскал с джин, че бе готов да се бие. Мръсен, сбръчкан, пустинен плъх, който имаше такъв вид, сякаш се бе търкалял в калта, Бигелоу Бобровата опашка изпиваше по една бутилка джин всеки ден, когато не валеше сняг, никога не се прибираше вкъщи, когато ченгетата му кажеха, и уважаваше единствено авторитети като Сако и Ванцети.
Ченгетата тайно мечтаеха някоя нощ, когато спеше на една от масите в парка за излети в оазиса, да го порази светкавица. Но Бобровата опашка беше истински пустинен плъх. Мразеше хората, долавяше безпогрешно враждебността на околната среда и можеше да оцелее при всякакви условия.