— … и ето защо Паркинс държеше още един апартамент в Лондон, с конспиративна цел. Всъщност, поне аз така мисля, той никога не е имал намерение да го използва за това. Мисля, че беше едно хубаво леговище, в което Паркинс да си играе, но наема плащаше генералът.
Освен това той винаги е харесвал Англия, макар че не мога да разбера защо. Отвратително време. Освен това там не получаваме големи заплати. Той казваше, че в тази страна можеш да намериш добра подкрепа. Веднъж ми каза, че на тях можеш да разчиташ, ако искаш да им повериш нещо.
Умът на Кевин изщрака:
— Как така, какво искаш да кажеш с това „да им повериш нещо“?
Дребният вдигна рамене:
— Не знам. Той не обясни. Просто каза, че на тях може да се разчита, ако искаш да им повериш нещо.
Кевин се наведе напред и като се стремеше да не уплаши леко пийналия си събеседник с прекалена настойчивост, попита:
— Е, поне спомняте ли си защо е казал това, при какви обстоятелства?
— Хм. — Дребният се облегна назад, намръщи се и затвори очи. — Нека да си помисля, нека да си помисля… О, да, спомних си. Беше през седемдесет и трета в Рим и точно след като един от нашите беше загубил куп материали. Така и не разбрахме дали противниците са му ги откраднали, или просто ги е загубил. Паркинс мислеше, че някой му ги е измъкнал. Казваше, че това не е било трудно, защото всички, включително и водещият офицер, са невнимателни и глупави. Спомням си, че го попитах дали и мен слага в това число. Ядосах се, защото каза, че всички сме били глупави. Аз не смятам, че съм глупав.
Кевин преглътна, като се бореше с желанието да опровергае събеседника си.
— И какво каза той?
Дребният отвори широко очи.
— Е, какво мислите, че каза? Че съм глупав ли?
Кевин вдигна ръка, за да накара аса от военновъздушното разузнаване да сниши глас.
— Не, не за това. И говорете по-тихо. Какво каза за поверяването на нещо на Англия.
— О, това ли? Той, след като ми каза, че не съм глупав — разбирате ме, нали, — той каза, че винаги можело да повериш нещо на английското правителство и че този от Рим е трябвало да изпрати материалите си на англичаните, защото нямало да ги изгубят.
— И това е всичко? Не обясни ли по-точно какво иска да каже?
Дребният поклати глава.
— Не, не го попитах. Той също не обясни нищо повече.
Кевин въздъхна.
— Имате ли още въпроси, още нещо, което бих могъл да ви кажа?
Кевин погледна човека със замъгления поглед пред себе си. Повече нищо ценно нямаше да научи от него, поне не през следващите няколко часа. Ако можеха да го обработват със седмици, докато го накарат да си припомни абсолютно всичко… Но не разполагаха с това време.
— Не — каза Кевин бавно. — Нищо друго не ми идва наум, но ако се сетя нещо, ще ви потърся. — Той стана и направи знак на събеседника си да остане на място. — Аз ще тръгна първи, вие ще останете още десетина минути. И без повече бира и алкохол, докато не ви уведомя, че всичко е приключило. Искам да се пазите много добре. Да държите очите си отворени. Вие сте единствената връзка с Паркинс, която имаме. Не е кой знае какво, но не желаем да ви се случи каквото и да било.
Очите на дребния се разшириха:
— Искате да кажете, че би могло да съм в…
Кевин го прекъсна:
— Не казвам нищо. Просто искам да съм много, много внимателен. Вие също.
Кевин се обърна и излезе навън. След като тръгна по улицата, той изумено поклати глава, след това се съсредоточи, за да се помъчи да извлече нещо от безразборните приказки.
На следната сутрин Кевин отлетя обратно за Лондон. Агентът на ЦРУ, който го посрещна на летището, забеляза кръговете под очите му. Когато Кевин Пауъл му нареди да го откара в резидентурата на ЦРУ, агентът се въздържа и не му предложи най-напред да поспи.
Директорът на секцията на ЦРУ, отговаряща за Британските острови, не обичаше да работи с Група „К“. Според него това пречи на ясния поглед върху нещата и представлява подигравка с утвърдените вътрешни процедури. Директорът също така знаеше, че няма избор, но това не му попречи да недоволства, когато Кевин пожела да използва специалната телефонна линия.