— Не може ли и малко мляко? — попита Малкълм.
— Как да не може! Може каквото си поискаш, нали ти плащаш! Кажи на момичето, като донесе сока и другите работи. Това там, на паркинга, твоята бричка ли е? — Стюарт не изчака отговора. — Така си помислих. Не е лошо, може да свърши работа, ако — не дай си боже — вземе че завали. По тези места вали доста, ще знаеш. Та значи правиш изследване за правителството, а? Какво е то?
— Е — започна Малкълм, като остави чашата си с вода и се впусна в легендата си, — картографският отдел към Министерството на отбраната иска да анкетира населението около ракетните площадки, за да види как се отразяват те на живота му. Искат да проследят как се променя отношението към ракетите, да съберат социологически данни — как си прекарват времето, какви различия съществуват между тукашните хора и това в районите без ракети, такива неща.
Стюарт погледна Малкълм:
— Значи с това ще се занимаваш следващите две седмици, а? Искаш ли да знаеш какво мисля аз? За това, какво са те накарали да правиш?
Малкълм кимна бавно.
— Мисля, че това е каца с лайна. — Стюарт се ухили.
Малкълм го изгледа, после също се засмя.
— Стюарт — каза той съвсем искрено, — съгласен съм с теб. Сто процента.
— Искам да кажа, по дяволите — продължи Стюарт между хапките палачинка, — знам какво ще открият тук и без изследване. Хора, които живеят в съседство с атомни бомби, достатъчни да взривят земята, дори не им обръщат кой знае какво внимание. Нямат никаква полза от тях и само се изнервят, когато си ги спомнят. Защо да мислят?
— Знаеш ли — продължи той след глътка кафе, — това проклето наше правителство понякога прави големи глупости. Глупости! И мога да го кажа, защото хем работя за него, хем плащам проклетите данъци, за да може то да не издъхне.
— Съгласен съм с теб — отвърна Малкълм. — И аз работя за правителството.
Когато пиеха второто кафе, Джери му помогна да си направи план за проучването, като му представи района в серия скици. Когато му каза, че за център на проучването са избрали не центъра на областта, намиращ се на пет мили от градчето, което би било най-логично, а някаква друга ракетна площадка, Джери вдигна вежди, но прие факта като поредната проява на неизбежната и тъжна глупост на властите. Малкълм смяташе най-напред да обиколи районите на юг и на запад от площадката, после тези на север и запад, после на север и изток и да свърши с тези на юг и изток. Паркинс беше дошъл от север. Той щеше да започне от друга посока, за да не предизвиква прекалено големи подозрения, ако случайно се натъкне на нещо в северна посока. Джери настоя да го придружи през първия ден. Макар че възрази, Малкълм беше доволен от това. Обърканата плетеница от черни пътища не беше отразена добре на картите и на няколко пъти щеше да се заблуди, ако не беше Джери. През цялото време той не млъкна. Когато стигаха до някоя ферма, той обикновено излизаше от джипа и с рев подканяше собственика да си измъкне задника от леглото. Най-често мъжете от семействата не си бяха вкъщи. Повечето деца бяха на училище. Джери почтително пазеше тишина, когато Малкълм работеше. Той засипваше фермерските семейства с безумни въпроси, а после се мъчеше да изкопчи какво са видели и са правели в деня на смъртта на Паркинс:
— Избрахме този ден съвсем случайно. Кажете ми, случи ли се нещо необикновено? Не бихте ли ми разказали как протече този ден за вас?
Хората отговаряха любезно и озадачено: Изглежда, всички приемаха и признаваха глупостите на правителството.
Внимателно попълваше безсмислените формуляри при всеки анкетиран. В края на деня не беше открил абсолютно нищо във връзка със смъртта на Паркинс.
Мили боже, каза си той, какво правя тук?
— НИЕ ТРЯБВА ДА ТИ ПОМОГНЕМ — ПРОШЕПНА БЯЛАТА ЦАРИЦА, КОГАТО АЛИСА СТАНА, ЗА ДА ГО НАПРАВИ, МНОГО ПОСЛУШНО, НО И МАЛКО УПЛАШЕНО.
— МНОГО ВИ БЛАГОДАРЯ — ПРОШЕПНА ТЯ В ОТГОВОР, — НО МОГА ДА СЕ СПРАВЯ СЪВСЕМ ДОБРЕ И БЕЗ ТОВА.
Първия ден в Лондон Нурич прекара както всички делегати на изложението. Срещна се със сънародниците си, посети изложбените зали, постоя известно време като турист, дошъл отвъд желязната завеса, в захлас пред гледките и звуците на „капиталистическия“ Лондон, изяде огромни количества странни образци на чуждестранната кухня и отиде на театър с други двама делегати. Нурич приключи вечерта с бренди в барчето на хотела, след което се качи в стаята си. Когато влезе в нея, електронните устройства за следене показаха, че Нурич не използва повече от обичайното време, за да се приготви за лягане. В полунощ микрофоните регистрираха единствено хъркането му.