— А истинският Марковиц?
— Никаква следа — отвърна Касъл мрачно. — Поне досега, макар че хората ми обръщат града наопаки. Предполагам, ще напусне Лондон веднага щом е възможно. По всички летища, гари и пристанища има хора със снимки. Скоро ще имаме хора и по частните летища в случай, че се кани да направи някоя междинна спирка, недалеч оттук, на път за Щатите, но това ще отнеме време.
Касъл погледна колегата и вдигна рамене.
— Много съжалявам, но станалото — станало. Сега поне сме сигурни, че агентът е Марковиц и че е доста добър. Направи го първокласно — и като избор на момента, и като осъществяване. Ако не го подозирахме, никой нямаше да забележи замяната. Естествено, от обичайните проверки на делегацията щяхме да разберем, че си е отишъл, но за да ни пробута версията си, той е използвал нищо неподозиращи хора като например чиновника на рецепцията. При всякакви други обстоятелства щяхме да решим, че полският делегат Марковиц е бил в страната и след това внезапно е напуснал по обясними и разбираеми причини. Проверките на документацията щяха да потвърдят това. Дори нещо да ни се стореше подозрително, щяхме да решим, че е най-много куриер, който е получил пратката и се е върнал у дома. Ловко. Много ловко.
— Да се надяваме, че не е чак дотам.
— Искате ли да заловим двойника или Марковиц, при положение, че успеем, разбира се.
— Не — отвърна Кевин. — Не сега. Според мен още не е разбрал, че сме по дирите му. Поне така си мисля. Ако го открием пак, трябва да го следваме тайно колкото се може по-дълго време, без да го изпускаме. Трябва да узнаем каква е задачата му и това е единственият известен на мен начин да го направим.
Почти два часа бяха нужни на британските сили за сигурност да открият изчезналия руски агент. Човекът, влязъл в Англия като член на полска търговска делегация преди по-малко от два дни, влезе в представителството на „Еър Канада“ и поиска резервацията на името на Рене Ериксон — канадски турист, завръщащ се в Торонто. Агентът на MI5, който го откри, имаше известни проблеми при идентифицирането му, защото, макар че Нурич не беше променил драстично външността си, за да се превърне от Марковиц в Ериксон (различна прическа, други дрехи, изкуствено оцветяване на кожата, за да наподоби тен от Ривиерата), все пак беше приел други маниери, друго държане — беше осъществил психологическата трансформация, която е по-важна от обикновената смяна на реквизита. Ериксон беше стопроцентов канадец — дори и акцентът му беше канадски. Естествените му способности заедно с дрехите и другите помощни средства, оставени му от КГБ в един сейф на гара „Виктория“, биха отклонили от него всякакво подозрение при нормални обстоятелства. Самият Нурич беше доволен от развитието на нещата досега.
— Ловко — не преставаше да повтаря Касъл, докато отиваха с Кевин към летището. — Не знам защо преследвате тази птичка, но след като е толкова добра, явно не е дребна. Внимавай с него, стари приятелю, внимавай. Съжалявам, че за една бройка-щеше да ни се изплъзне.
Колата спря пред входа за отпътуване на авиокомпанията TWA. Кевин щеше да лети до Торонто с друг самолет, кацащ петнадесет минути след този на руснака. При него вече имаше достатъчно агенти на американското разузнаване. И двата самолета щяха да бъдат посрещнати от други агенти.
Кевин погледна назад към Касъл.
— Поне го открихме — каза той, — така че голямото зло не се случи. Благодаря за помощта. Чичо ще бъде много благодарен, ако задържите това нещо в тайна колкото се може по-дълго, дори до степен да не предавате доклади. Никога не се знае къде има чужди очи и уши. Също така ще съм благодарен, ако опазите и нашия гръб чист. Помолете момчетата от „Шестицата“ да направят същото и им предайте благодарностите ни. Довиждане.
Кевин затръшна вратата и бързо влезе в терминала. Касъл остана да гледа вратата още няколко минути, след като американецът изчезна.
Кевин мушна ръцете си още по-навътре в джобовете с напразната надежда да ги стопли. Ругаеше, задето пропусна да си вземе топла дреха, ругаеше капризите на времето, ругаеше (макар и немного) онова, което го е накарало да се занимава с тази професия, но най-много ругаеше проклетия човек, когото преследваше.
Той беше пристигнал в Торонто предната вечер, преспа в евтино общежитие и взе автобус за Ню Йорк. Бяха го проследили до границата. Поради особените, напрегнати и деликатни в юридически смисъл отношения между ЦРУ, със забраната да действа в страната, и ФБР, което можеше да действа само в страната, преследването формално поеха специални агенти на ФБР. Но го поеха именно така — формално. Тези агенти бяха специално подбрани от възрастния мъж, който прокара искането си през комитета „Четиридесет“, който от своя страна го представи почти във вид на заповед пред директора на ФБР.