Макар че този директор пазеше професионалните си прерогативи не по-зле от всеки друг чиновник, той не беше съвсем несъгласен комитетът да поеме отговорност за нещо, което вече е причинило толкова неприятности на военновъздушното разузнаване. След като възрази с половин уста, колкото да се запише в протокола (както всеки знаеше), той омекна и обеща на Възрастния да му съдейства. Той придаде агентите на ФБР към групата за координация със самостоятелни функции. Официално тези агенти действаха от името на ФБР и така отпадаха всякакви евентуални съмнения, че ЦРУ или някоя от другите подобни организации провеждат операции в страната. Агентите на ФБР действаха чрез Група „К“, под непосредственото ръководство на агента на ЦРУ Кевин Пауъл и на Възрастния. Директорът на ФБР достигна дори дотам, че позволи на Кевин и на отбрани хора на ЦРУ, на Националната агенция за сигурност и на разузнаването на военновъздушните сили също да се присъединят към Малкълм като „извънредно подбрани специални агенти“, действащи от името на ФБР по специална задача, изпълнявана съвместно със сродни ведомства. Карл умело уреди всички бюрократични въпроси.
В Ню Йорк руснакът се регистрира с канадското име Рене Ериксон, като за свой адрес посочи този на общежитието в Торонто. Това съответстваше на отбелязаното в паспорта му. Канадската полиция откри, че е запазил стаята си в общежитието преди три месеца и че е плащал наема през цялото време чрез някаква банка в Торонто. Ериксон се беше абонирал за списания, беше си открил банкова сметка (но служителят в банката не можеше да си спомни как изглежда) и беше купил някои неща с пари в брой. КГБ, следвайки един от многобройните си планове за действие в непредвидени обстоятелства, беше изразходвал доста усилия и средства, за да изгради една полунепробиваема легенда, просто за всеки случай — ако на някой агент спешно се наложи да я използва. Неприятностите с Гамаюн и Нурич бяха точно такъв случай.
Първият ден на Ериксон в Ню Йорк протече според предвиденото — умерено заможен представител на канадската средна класа вижда големия град за първи път. Екипът на Кевин го следеше плътно — разполагаха с шест души и три автомобила, които непрекъснато се сменяха, за да не вижда едни и същи лица. Въпреки неочакваното пролетно застудяване Ериксон прекара значително време навън — разхождаше се предимно около Таймс скуеър и Медисън скуеър гардън. Стоеше настрана от сградата на ООН. През деня разглеждаше витрините (удобен начин да забележиш, ако зад теб има някой), влезе в няколко магазина, зададе няколко въпроса, но не купи нищо. Всички, с които проведе разговор, бяха тайно заснети и снимките им бяха предадени на спомагателни екипи, които щяха да ги следят, докато не се отстранят съмненията.
Кевин се чудеше на средствата, с които разполага руснакът, и по едно време дори си представи, че отива при него и му предлага да му даде това, което Иска, но при условие то да не е по-скъпо от половината разходи за тяхната контрашпионажна операция. През 1959 година Хрушчов с немалко самохвалство беше предложил на Алан Дълес точно това. Дълес, който не намери предложението за забавно, не го прие. Кевин знаеше, че Възрастния също не би счел фантазията му за забавна, но нали на него не му се налагаше да обикаля улиците около Таймс скуеър без топли дрехи в студена пролетна нощ, като се мъчи да остане незабелязан, да не обърка работата на екипа за следене или да не се сблъска с този, когото следи, и през цялото време да се брани от тълпите проститутки със стъклени Погледи, които не преставаха да повтарят монолога си: „Искаш ли? Искаш ли? Искаш ли?“ Кевин се мъчеше да схване ритъма на руснака, така че, когато дойдеше времето, да не налети на нещо съвсем непознато.
Обратно на популярното, създадено от телевизията мнение „следенето“ на заподозрян, дори и на неопитен заподозрян, не е никак проста работа. Кевин беше убеден, че руснакът не знае, че е под наблюдение, но също така, че е достатъчно добър професионалист, за да вземе всички необходими мерки да направи всевъзможни дребни хитрини, за да обърка екипите за следене. Например да не спира да се движи, като хаотично сменя посоката си, да се връща там, откъдето е тръгнал, отново да поема назад, да свива в улици без изход, за да види кой се движи след него, да оглежда витрините за отражения, да прави сложни маневри с асансьорите, да се качва в превозните средства на градския транспорт и да слиза в последния момент. Руснакът правеше всичко това, дори и повече, което потвърди още веднъж подозренията, че той е руският агент и че е добър професионалист. Следяха го, без да могат да мушнат някъде в дрехите му електронно устройство, което да издава местонахождението му. След като операцията беше толкова голяма, никой не можеше да каже със сигурност с каква апаратура за засичане на подобни устройства разполага, а най-важното беше да не разбере, че е под наблюдение. По всяко време и навсякъде задачата би била трудна. В Ню Йорк в този студен дъждовен пролетен ден и множеството задръствания по улиците тя беше безумна. Кевин знаеше, че единственото спасение са обучените, компетентни и интелигентни оперативни работници, участващи в това безумие. Докато се чудеше колко струва то, Кевин в същото време знаеше, че ако нямаше достъп до практически неограничени средства, шансовете да изпълни задачата бяха по-малко от 30%.