На три мили от първата ферма Малкълм се изкачи по един хълм и видя спряна край пътя кола. Първата му мисъл беше, че е опасно да се спира на такова място, тъй като няма видимост. Колата беше в дъното на долчинката от другата страна на хълма. Той намали скоростта. Не разбираше от автомобили, но видя, че е доста нов модел и в добро състояние въпреки няколкото драскотини по синята боя. Някой се беше навел над предницата, с гръб към него. Човекът чу мотора на джипа и се обърна. Беше жена и се мъчеше да се справи със спукана гума. Малкълм спря на няколко крачки от колата и слезе, за да помогне.
Веднага забеляза канадския регистрационен номер. Вероятно е заблудила се туристка, помисли си той, или пък фермерско момиче от Алберта, тръгнало на гости и озовало се, без да иска, в Съединените щати със спукана гума.
Второто нещо, на което обърна внимание, беше самата жена. Средна на ръст и някак си набита. Спомни си уроците по идентифициране на Макгифърт и полу на шега я описа като за полицейски доклад — ръст един и шестдесет и пет, телосложение нормално, тъмнокафява кожа (индианка?), приятно, привлекателно лице. Кафяви очи, черна коса. Облечена с мушамено яке (средно голям бюст, помисли си Малкълм непрофесионално), джинси, маратонки. Приятна усмивка.
— Извинете — каза тя. Гласът й беше мек и плътен. — Бихте ли ми помогнали?
Малкълм също й се усмихна.
— Ще опитам, макар че, трябва да ви предупредя, нищо не разбирам от коли.
Тя се засмя.
— Не е кой знае какво. Не мога да развинтя гайките.
Малкълм се замисли. Това беше първата неомъжена жена (той реши, че липсата на халка означава и липса на съпруг), горе-долу на неговата възраст, с която разговаряше, откакто беше пристигнал в Монтана. Разбира се, глупаво беше да се опитва да установи някакви „отношения“ с нея — тя щеше да се върне в Канада, а той продължаваше изследването си. Въпреки това още преди да стигне до колата й, той видя във въображението си как двамата вечерят заедно в Шелби.
— Ще опитам — каза той. Смръщи се, за да изглежда компетентен и сериозен.
Хвана гаечния ключ с две ръце и клекна (панталони, не се късайте, изкомандва наум). Промърмори:
— Може би сте въртели на другата страна.
Отговор нямаше. Стори му се, че чува шумолене на дрехи и хрущене на чакъл, но беше твърде съсредоточен върху работата си, за да обърне внимание. Последното нещо, което си спомняше, беше силата, с която натисна студения ключ. Момичето го удари с палката по тила и той се свлече на земята, като загуби съзнание. При падането ключът се измъкна от гайката на колелото и го удари по глезена. Не почувства болка.
Момичето извика тихо. Мъжът, скрит в дренажната тръба под пътя, излезе и застана до Малкълм. Цветът на кожата му също беше кафяв. Той бързо го претърси, а момичето в това време му направи инжекция. Преди да напъхат Малкълм в багажника на колата, мъжът облече якето му. Напомпа гумата с бутилка сгъстен въздух, спусна крика и мушна инструментите до Малкълм в багажника. След това от една брезентова торба извади канадски номера от Алберта и ги завинти на джипа. Докато правеше това, момичето скри с лепенки емблемите на Министерството на отбраната върху вратите. Мъжът се качи на джипа и потегли на север, а момичето го последва на около миля по-назад. Всичко това, от пристигането на Малкълм до потеглянето, им отне по-малко от пет минути — съвсем приемлив риск при дадените обстоятелства.
Мъжът и жената не размениха нито дума помежду си.
Колата и джипът се движеха по пътища, покрити с чакъл, но най-често минаваха по калните коловози, прокарани от фермери и контрабандисти. След двадесет минути бяха на канадска територия. След още половин час се намираха на тридесет мили от мястото на отвличането и не бяха срещнали никого по пътищата. Целта им беше ферма на около десет мили от едно градче, горе-долу четири пъти по-голямо от Уитлаш. Отклониха се от пътя и влязоха в двора на фермата. Момичето спря колата отзад, недалеч от вратата на кухнята. Мъжът паркира джипа в гараж и затвори вратата. Тръгна към къщата, като си тананикаше леко. Двамата невъзмутимо пренесоха отпуснатото тяло на Малкълм вътре.
Кондора беше заловен и никой дори не можеше да предположи това.
На петнадесет мили източно от Синсинати автобусът, с който пътуваше Нурич, се отклони от магистралата. Един нормален автобус би продължил до града, без да спира, но тази линия се поддържаше именно за да обслужва множество странични малки станции. Шофьорът нямаше нищо против да работи по нея. Наистина, досадно беше да се отклонява от магистралата и да проверява дали има нови пътници във всяко малко селище, но поне щеше да види тези градчета, преди да изчезнат или да бъдат погълнати от разрастващите се предградия.