Той сиря между два камиона с работещи двигатели. Шофьорът нямаше нужда да подканя пътниците да слязат, да се разтъпчат, да си починат, а тези, които могат да си позволят, да опитат храната. Агентите, пътуващи с Нурич, не го изпускаха от очи, макар че това беше само една от многото спирки по пътя към Сейнт Луис. Досега не беше извършил нищо подозрително. Тук също не очакваха да се случи нещо. Размениха погледи, когато руснакът взе пътната си чанта, но когато излезе от тоалетната избръснат и с нови дрехи, се успокоиха.
Нурич си поръча доста голяма порция телешко печено с картофи и зеленчуци, пай, мляко и кафе. Четиримата агенти се пръснаха наоколо. Двамата по-възрастни седнаха с гръб към него. Илейн, жената, и по-младият агент, който беше с дълга коса, джинси и протрита риза, за да прилича на студент, седнаха на бара от двете страни на руснака. Един агент от двете коли, движещи се пред автобуса, чакаше на бензиностанцията и се правеше, че говори по телефона. Всъщност разговаряше по малка радиостанция с Кевин, който беше паркирал на пет мили по-назад по пътя.
— Седи и се храни, както преди — каза агентът. — „Розата“ е под наблюдение. По разписание автобусът трябва да потегли след осемнадесет минути. От самото начало шофьорът спазва разписанието до секундата, така че няма причини да мислим, че този път ще закъснее.
— Къде са останалите от екипа? — попита Кевин, който гледаше колите, профучаващи покрай него по магистралата.
— „Едно“ е пред бензиновите колонки. Ако „Розата“ се надигне, би могъл да го види. Готов е да тръгне, но един от нашите се прави, че човърка нещо по мотора, и задава тъпи въпроси на бензинджията. „Две“ е паркиран до някакви постройки на стотина метра от бензиностанцията. Те са готови да действат.
— Окей — въздъхна Кевин отегчено. Вероятно до Синсинати нищо нямаше да се случи, но дори и там нямаше голяма вероятност. „Розата“ отиваше в Сейнт Луис и Левин не знаеше какво го очаква там.
— „Две“, говори „Център“. Ще тръгнете три минути преди потеглянето на автобуса. Карайте бавно, за да не се отдалечите много. „Едно“, вие ще тръгнете при самото потегляне на автобуса. Дръжте се близо, но не дотам, че на „Розата“ да му се стори интересно. Кажете ни, когато тръгне автобусът, тогава ще потеглим и ние и ще влезем заедно в града. Там ще ни очакват два местни екипа в случай, че нашият човек реши да слезе. Дръжте се само още няколко часа. Край.
Кевин окачи микрофона на мястото му. Пое изсъхналия сандвич със сирене, който му подаде човекът от задната седалка. Шофьорът, които изчака да минат няколко коли, мушна тежкото си тяло зад волана.
— Братко — каза той, — омръзна ми да съм в тая кола. Мислиш ли, че ще слезе в Синсинати? С удоволствие бих поработил пеша.
Кевин поклати глава.
— Съмнявам се. Освен ако не трябва да се срещне с някого там. Но с него не можем да бъдем сигурни за нищо.
Шофьорът изпухтя и се протегна да вземе термоса с кафе. Кевин отхапа от сандвича. Спомни си, че последния път беше ходил в Синсинати, за да вземе Малкълм. За миг се зачуди какво ли прави той, след това преглътна и се замисли за една секретарка в нюйоркското бюро на ЦРУ.
Шофьорът на автобуса подкани пътниците да се качват едва пет минути преди времето за тръгване. Собственикът на заведението му беше симпатичен и знаеше, че колкото повече стоят пътниците му, толкова повече ще купуват. Никога не е лошо да направиш услуга на приятел, мислеше шофьорът. Близо половината пътници веднага се качиха, включително двамата по-възрастни агенти. След още две минути бяха заели местата си всички, с изключение на петима души — една старица, морякът, двамата други агенти и „Розата“.
Старицата шумно допи кафето си, хлъцна и започна да брои монети, за да си плати сметката. Качи се на автобуса две минути преди тръгването. Останаха морякът, двамата агенти и „Розата“. Руснакът нямаше вид да бърза. Двамата агенти станаха неспокойни.
Морякът даде на жената добър претекст. През целия път той й хвърляше погледи. Не беше особено хубава, но пък и той не беше претенциозен. Тя беше единствената жена, по-възрастна от осемнадесет и по-млада от петдесет, която пътуваше сама в този автобус. Илейн беше забелязала вниманието на моряка и й беше забавно да си представя как ли би реагирал, ако научеше, че в чантата си има пистолет и радиостанция, а към корема й с лепенка е прикрепен остър като бръснач нож. Докато старицата плащаше сметката си, морякът реши, че е време да действа. Той се наведе и без да й спестява дъха си, вонящ на вкиснато, я попита дали не би седнала до него в автобуса. Илейн бързо се възползва от предоставената й възможност. Силно и категорично тя му отказа и му обясни, че ако не я остави на мира, ще повика шофьора. Разочарованият моряк измърмори едно много красноречиво пожелание и се отдалечи. Тази случка даде възможност на Илейн да отложи качването си на автобуса до последната възможна минута.