Такъв не последва.
Бавно, много бавно тя се върна назад към заведението, като притискаше чантата към гърдите си. Един от служителите, който миеше стъклата на някаква кола, я изгледа с любопитство, но не каза нищо. Тя погледна в колата. Беше празна.
Много предпазливо тя се приближи до страничната врата на ресторанта. Зад себе си чу, че някакъв камион освобождава въздуха от спирачната система, но като се обърна, видя само как синьото туловище се отправя към шосето. Надникна в ресторанта през витрината, през отражението си на стъклото. „Розата“ не беше вътре. Влезе бързо и токчетата й тракаха нервно по плочките на пода. Търсеше. Мина покрай едно сепаре, в което двама шофьори разговаряха с пълна келнерка. Те млъкнаха и я изгледаха, но тя не им обърна внимание. Премина през ресторанта и отиде в бензиностанцията. На бюрото седеше друг служител и попълваше формуляри с поръчки. Вратата зад нея щракна и тя едва не изпищя. Ръката й бръкна в чантата и тя се извъртя с приклякане. Собственикът на колата, спряна пред бензиновите колонки — дебел оплешивяващ икономист от Кентския държавен университет — вдигна поглед и видя как една непозната жена се е втренчила в него с безумно, както го определи той, изражение на лицето. Понеже беше сигурен, че всичко по него е в ред, той се обърна и погледна през рамото си. Погледна отново нея и забеляза, че е проследила погледа му. Пази се от обезумели дами, отбеляза си той.
Илейн затвори очи с облекчение. Контролирай се, каза си тя, мисли за това. Тя излезе и заобиколи паркинга. Никаква следа. Посегна към радиостанцията в чантата си, после премисли. Изтича отново вътре, изоставила всякаква предпазливост.
— Извинете — обърна се тя към келнерката и двамата шофьори, — аз съм от полицията. На този автобус имаше един човек, който преди малко излезе оттук. Преследваме го. Той слезе от автобуса и се върна насам. Къде е?
Двамата мъже и келнерката размениха озадачени, уморени погледи. На Илейн й се прииска да изпищи и да ги удари заради бавенето им.
— Казвате, че сте от полицията? — попита единият от шофьорите.
— Да, и става дума за нещо много важно. Моля ви, кажете ми бързо, видяхте ли някой от автобуса да се връща?
Единият мъж се намръщи, а келнерката каза:
— Аха, видях го. Мина оттук и излезе през бензиностанцията.
— А накъде тръгна? — Гласът на Илейн почти се превърна в писък.
— Влезе в бензиностанцията, както казах — отвърна келнерката. Започваше да се изнервя. Три седмици преди това една пияна туристка беше напипала някакъв касапски нож и беше изпорязала доста неща в ресторанта. Собственикът частично беше обвинил тази келнерка. На нея не й се искаше да се повтаря онзи случай.
— Но сега го няма там! — извика Илейн.
— Ами аз какво да направя, като го няма? — извика в отговор келнерката.
— Слушайте — обади се единият шофьор, като се мъчеше да ги успокои, — защо не седнете за малко и ще поговорим за това?
— Няма време — отвърна Илейн студено. — Някакви други превозни средства тръгнаха ли оттук след автобуса?
Келнерката, донякъде омилостивена от промяната в тона на Илейн, вдигна рамене:
— Само камионът на Пуласки, той минава оттук непрекъснато.
— A — обади се шофьорът, — като го спомена, се сетих, че го видях да идва сам, а като тръгваше, в кабината имаше още един човек.
— Накъде беше тръгнал? Знаете ли накъде беше тръгнал?
— Не. Но офисът на Фриц е в Чикаго, така че…
— Стойте тук! — нареди Илейн и изскочи навън, за да огледа пътя. Не видя нищо, но извади радиостанцията си.
— Тук „Гълъбица три“, „Център“, обади се! Горим. Повтарям, горим. Обадете се.
На две мили от нея Кевин посочи с пръст към банкета и шофьорът отби. Втората кола направи същото. Кевин грабна микрофона и се вгледа в пътя. Изходът от бензиностанцията се виждаше.
— „Гълъбица три“, тук „Център“. Къде си и какво се е случило?
— „Розата“ се измъкна. Изскочи от автобуса малко преди да излезе от паркинга. Последвах го, но беше късно. Мисля, че е в един камион, който е тръгнал току-що. Видях някакъв камион да тръгва към Синсинати по това време. Един гражданин ми каза, че в него е имало допълнителен пътник. Камионът е син и е на няколко минути след автобуса. Трябва ми помощ, за да разпитаме местните хора.
— „Розата“ разбра ли, че го следим? — попита Кевин нервно с пресъхнала уста.
— Не знам. Не виждам как би разбрал. Според мен просто е внимателен и е дяволски добър.