Малкълм се съсредоточи върху звуците. Някъде в стаята се чуваше слабо бръмчене. В другите части на сградата, приглушени от врати и стени, се долавяха човешки гласове и тиха музика. Радио? Напрегна слух, но звуците бяха далечни. Внимателно, без да поема шумно въздух, Малкълм започна да проучва миризмите. Усети своята — киселата, остра миризма на засъхнала пот. Не ми е горещо, помисли си той, защо се потя толкова много? Отново пое въздух. Обикновени домашни миризми, дезинфектанти, странна миризма напомняща на лекарски кабинет, мирис на готвеща се храна и… кафе.
Бавно, внимателно Малкълм отвори дясното си око, като се надяваше да види поне малко, без да разберат, че е дошъл в съзнание, тъй като тази му страна беше опряна до хладната повърхност.
Беше в легло. Погледна през покритата с бял чаршаф равнина и видя стая с бяло боядисани стени. Малка стая. От мястото си видя отворена врата, водеща към някакво коридорче и стълби. Вляво от вратата имаше малко кафяво бюро. Малкълм видя две чекмеджета и реши, че под тях има още две, но не можеше да ги види. Върху бюрото имаше голям електрически часовник със светещи стрелки. Беше достатъчно светло, за да види колко е часът и без светлината им. 4,45. Същият следобед? Слабото бръмчене идваше от часовника.
Малкълм продължи да се прави на заспал повече от минута. Не чу нищо ново, но се чувстваше все по-зле — и физически, и психически. Не можеше да разбере дали ако помръдне крайниците си, изтръпването ще изчезне, така че се застави да остане неподвижен. Тревогата му също нарастваше. Нямаше представа кой го е отвлякъл и защо, но можеше да се предположи, че са същите хора, които са убили Паркинс. Най-накрая успя да разбере на какво се дължи странното физическо усещане и психическото му объркване. Веднъж го бяха разпитвали с помощта на наркотични вещества. Сега чувстваше нещо подобно. Най-вероятно похитителите му са измъкнали всичко, което знае, от опиянения му мозък, още повече че най-малко от половин ден е в ръцете им.
Това, разбира се, доведе до друг смущаващ въпрос. Малкълм не знаеше достатъчно, че да могат да го разпитват дълги часове. Един човек с опит би измъкнал от него всичко за съвсем кратко време. Ето защо струваше му се невероятно, че още е жив. Доколкото можеше да прецени, той все пак беше някаква заплаха. Наистина, мислеше той кисело, не много голяма, но все пак заплаха, поне проблем. Един куршум би решил този проблем съвсем икономично.
Е, добре, помисли си той, поне формално ще остана при живите колкото се може повече време. Отвори очи, извърна глава, докато се изправи нагоре, протегна изтръпналите си мускули, доколкото му позволяваха оковите.
— Според мен през последните няколко минути се преструваше — долетя мек, културен глас някъде отляво.
Стреснат, Малкълм бързо се обърна към гласа. Беше му се сторило, че е сам в стаята. Принадлежеше на строен, среден на ръст мъж, седнал небрежно на кафяв дървен стол вляво от него. Кожата на мъжа беше кафява, макар и много по-светла от цвета на кестен, сякаш беше получил ранен пролетен тен. Но нещо в този цвят говореше, че по-скоро става дума за гени, а не за пролетно слънце. Лицето му беше слабо, малко по-слабо, отколкото трябва, за да е хубаво. Носът беше нормален, устата — с приятна форма, а ушите — съвсем правилни. Усмихнатото лице на мъжа обграждаше недълга, черна коса. Преди всичко Малкълм обърна внимание на очите. Те бяха леко наклонени и с големи зеници. На цвят бяха сини, изпъстрени със сиво. В бялото им не се виждаха червени капиляри.
— В самото начало — продължи мъжът — искам да кажа няколко неща. Първо, възможността ви да се движите е ограничена по сигурен начин. Да се напрягате, за да се измъкнете от оковите, би било безсмислено. Но дори и да не бяхте завързан, всички опити за бягство са напразни и фатални. Ще останете ограничен в движенията си, докато не се уверя, че подобни опити вече ви се струват неразумни. Осуетяването им ще се окаже интересно само за момента, то няма да е никак трудно и в края на краищата ще ме принуди да реагирам. Моля, не ме дразнете и не ми досаждайте с опити да нападнете някой от нас, за да избягате.