Бил пронизан с два куршума, вероятно от ловна карабина. Хеликоптерите не открили и следа от каквото и да било в околността, претърсили са радиус от десет мили. Нищо необикновено — нито светещи прозорци на ферми, когато не би трябвало да светят, нито движещи се превозни средства. За щастие, шефът на хеликоптерния патрул претърсил тялото веднага, иначе е щял да извика местната полиция.
Паркинс бил закрепил паспорта си с лепенка за вътрешната страна на бедрото, вероятно за да не го намерят при по-невнимателно претърсване. Шефът на патрула съобщил името, то не е истинско, разбира се, и номера на паспорта в „Малмстром“, откъдето направили справка с компютрите на Пентагона, Държавния департамент и ФБР. Номерата на всички паспорти, фалшиви или не, които издаваме на нашите хора, съдържат код, така че когато постъпи искане за информация относно такъв паспорт, нашите хора в центъра научават за това, без да се уведомява питащият. Нашият дежурен офицер научил кой се интересува от този паспорт и защо. След това се свързал с началника на охраната на „Малмстром“ и му казал да покрият всичко до второ нареждане. Няколко минути по-късно се свързаха с мен и аз отлетях нататък. Накарах патрула да разчисти площадката, преди някой от местните жители да забележи раздвижването.
Освен паспорта Паркинс не е носил нищо, което би могло да ни помогне. Дребни монети — канадски, английски и американски, гребен, носна кърпа и обикновените неща, които един мъж държи в джоба си. Бил е облечен с най-обикновени ежедневни дрехи. От общото му състояние успяхме да заключим единствено, че неотдавна е бил подложен на големи физически усилия — имаше големи петна пот и така нататък. От драскотините и ожулванията по тялото би могло да се предположи, че е тичал.
— Направихте ли опит да проследите пътя му?
— Да. Можахме само да установим, че е прескочил оградата откъм северната страна. Дявол да го вземе, никой от хората ми не е Кит Карсън. Освен това, не бихме могли да проведем кой знае какво разследване, защото местните хора щяха да забележат. От това никой нямаше да има полза.
Възрастният човек се усмихна.
— Е, това наистина е интересно — каза той. — И какво точно искате от мен, стари приятелю?
Ти, кучи сине, помисли си генералът. Ще ме накараш да те моля за това.
— Както личи, кашата е голяма. Освен всичко останало един от хората ми е мъртъв. И при това какъв! Един от най-добрите! Обичах го като син. Полудявам, като си помисля, че убиецът му все още се разхожда на свобода. Но трябва да погледнем на нещата професионално.
Проблемът е, че цялата тази работа е извън моя периметър. Да, наистина той беше от моите хора, но е бил застрелян в обект, охраняван от военновъздушните сили. Те не искат да се занимават и не мога да ги обвиня, защото наистина не е тяхна работа. Никой от нас не гори от желание да провежда военни операции вътре в страната. На армията още й пари, откакто ги заловиха, че шпионират цивилни лица на наша територия. Ако ни заловят по бели гащи, това ще е ужасен удар по репутацията на военновъздушните сили.
Освен това нямаме средства. Нуждаем се от помощ, макар да съм съвсем сигурен, че работата е проста и няма да е трудно да се намери обяснение. Но засяга твърде много ведомства. Естествено е да се заеме Група „К“. Но не мисля, че си струва да се свиква специално събрание на КР или на „Четиридесет“. Та помислих си, ако предам нещата във ваши ръце, вие и хората ви ще успеете да се справите с положението. Не искам да кажа да не се консултирате с „Четиридесет“ и да не се ползвате от съветите им. Разбира се, аз ще съдействам с всичко, което мога.
Кафето беше изстинало, но генералът го пиеше, за да има какво да прави и като претекст да не среща блещукащия поглед на възрастния човек.
Двамата останаха мълчаливи дълго време. Възрастния наблюдаваше генерала. Генералът не наблюдаваше нищо определено, само от време на време отпиваше малки глътки отвратително студено кафе и се надяваше, че ще му стигне достатъчно дълго, за да запълни успешно ужасната празнина, че Възрастния ще каже това, което трябва, или поне нещо, което не е прекалено лошо.