Малкълм се чувстваше стар, премръзнал и му се повдигаше. Преглътна и каза:
— Да, разбирам.
Чоу се усмихна и се отдръпна назад.
— Не се и съмнявах. Шийла — каза той и се обърна към момичето, — защо не се разходите с Малкълм из фермата? Ще се пораздвижите приятно и ще можете да се опознаете. Аз трябва да проверя дали планът ни е окончателно одобрен и да се занимая с някои други подробности.
Чоу се обърна отново към Малкълм:
— Аз тръгвам. Имам ти доверие и смятам, че си достатъчно интелигентен, за да не нападаш Шийла. Макар че тя не е толкова добра, колкото съм аз, все пак е въоръжена и е много по-добра от теб, дори ти да беше въоръжен. Съмнявам се, че би я победил и с голи ръце. Във всеки случай най-близкият съсед е на мили оттук, не би ти повярвал и би ликвидирал прикритието ти. Махнал съм микрофона на телефона, така че не можеш да се обаждаш. Джипът ти е тук, но смятам да взема със себе си дистрибуторните капачки и от него, и от пикапа. На практика няма как да си тръгнеш. Ще се върна след няколко часа.
Чоу направи няколко крачки, после се обърна и каза любезно:
— Приятен ден.
Малкълм и Шийла изчакаха мълчаливо Чоу да потегли с колата. След като се скри от погледите им, те и двамата тръгнаха сякаш по сигнал. Тръгнаха безцелно през полето, не много далеч от къщата. Вървяха няколко минути, без да разговарят и после Малкълм каза:
— Той е луд. Болен. Абсолютно луд.
Шийла го погледна и се усмихна. После отново сведе поглед към земята.
— Така ли мислиш? — попита тя. — Наистина?
Малкълм я погледна. Беше развързала гъстата си коса. Главата й достигаше до рамото му и когато се наведе напред, черните кичури скриха лицето й. Той беше решил с нея да бъде искрен винаги щом е възможно. Защото знаеше, че тя му е задавала повече въпроси от Чоу, докато е бил упоен. Това означаваше, че тя знае доста неща за него. А и освен това тя му се струваше по-уязвима от Чоу.
Тя е по-човечната, помисли си Малкълм. Той се намръщи и попита:
— Ти не мислиш ли така?
— Не.
— Не разбирам. Сигурен съм, че не можеш да наречеш нормални тази малка демонстрация, тази лекция, това предизвикателство да стреляш в окото и почти всичко останало, което върши, нали?
В гласа й долови насмешка:
— Тази малка демонстрация беше именно това, а не нещо друго. Беше предназначена да ти покаже колко безсмислено е да се опитваш да го нападнеш, да ни нападнеш. За Чоу не беше нищо особено. Помниш ли какво каза за птиците? Ако си забелязал, наоколо няма много врабчета, макар че в градината има доста храна за тях. Това е, защото Чоу се упражнява ежедневно и най-много обича да стреля по врабчета. Прави го само когато летят и на голямо разстояние. Рядко не улучва. Ако не улучи, то е само с първия, най-много с втория изстрел. Не повече от три секунди на врабче.
Лекцията му? Сигурна съм, че в американските университети могат да се чуят и по-егоистични лекции, така че, ако се наложи, студентите да ги преповтарят с чувството, че са прави. Чувам подобни неща в колежа, където ме обучават, за да приема гражданството.
А що се отнася до здравето му, да мислиш, че е болен, това е абсурдно. Той не е болен, той преуспява. Само неудачниците могат да са болни. По принцип Чоу никога не може да бъде „болен“, „луд“ или „ненормален“. Поне докато не се провали. А какво е нормалността?
Малкълм не намери отговор дълго време. Вървяха мълчаливо и тишината се нарушаваше само от хрущящите под краката им буци и шумоленето на дрехите им. Най-накрая Малкълм спря рязко, което накара и момичето да спре. Шийла го изгледа въпросително и той попита:
— А ти харесваш ли го?
— Какво общо има това? — Тя се обърна и тръгна отново.
Бяха се отдалечили на около половин миля от постройките. Спряха край един напоителен канал. Пролетта беше покачила нивото на водата и беше увеличила скоростта й.
— Чоу каза, че трябва да се опознаем — каза най-накрая Малкълм. — От думите ви мога да съдя, че вие знаете по-голямата част от биографията ми. — Той не изказа поканата докрай.
Шийла се усмихна, но не каза нищо.
— Е — подкани я той нервно.
— Е — отвърна тя подигравателно, — знаеш как да ме наричаш. Знаеш, че съм китайка и комунистка. Какво има повече?
Още от демонстрацията на Чоу Малкълм се чувстваше все по-отчаян. Нервите му взеха превес и той изкрещя:
— Ти си проклето лайно, ето това си ти!