Също така ние сме мъж и жена и играем роля на любовници. И ще правим точно това — ще играем роля. Тази роля при друго положение би могла да е различна. Фактът, че сме от различен пол, е без значение. Пред хората аз ще бъда твоя приятелка, не много влюбена, но ще бъда убедителна. Ти ще се държиш по същия начин. Когато сме сами, ще бъдем само професионалисти.
Ще спя на стола с допълнителните завивки. Предупреждавам те, че спя много леко. Както видя, пистолетът винаги е у мен. Моля те, не ме карай да го използвам. До необходимата и неизбежна степен аз ти се доверявам. Не искам да измамиш доверието ми. Сега можеш да си свалиш контактните лещи и да се приготвиш за сън, както смяташ за добре. Утре ни чака тежък ден.
— В ТАЗИ ПОСОКА — КАЗА КОТАКЪТ, КАТО ОПИСА КРЪГ С ДЯСНАТА СИ ЛАПА — ЖИВЕЕ ЕДИН ШАПКАР. А В ТАЗИ ПОСОКА — КАТО ПОСОЧИ С ДРУГИЯ — ЕДИН МАРТЕНСКИ ЗАЕК. ИДИ ПРИ КОГОТО ЩЕШ. ТЕ И ДВАМАТА СА ЛУДИ.
— НО АЗ НЕ ИСКАМ ДА ХОДЯ ПРИ ЛУДИ — ОТБЕЛЯЗА АЛИСА.
— А! НЕ МОЖЕ ИНАЧЕ — КАЗА КОТАКЪТ. — НИЕ ВСИЧКИ СМЕ ЛУДИ. АЗ СЪМ ЛУД. ТИ СИ ЛУДА.
— ОТКЪДЕ ЗНАЕШ, ЧЕ СЪМ ЛУДА? — ПОПИТА АЛИСА.
— СИГУРЕН СЪМ — КАЗА КОТАКЪТ — ИНАЧЕ НЯМАШЕ ДА ДОЙДЕШ ТУК.
Той е луд, помисли си Нурич, абсолютно луд. Осъзнаването на това не му помогна особено. Въпреки прохладата в стаята по челото му изби пот. Той кимна, за да окуражи трескаво шепнещия си събеседник.
— От години очаквам това, някакъв знак, някакъв малък лъч на надежда, че ревизионистите и троцкистите са победени, че отново делото на великия мъж ще бъде подновено — съскаше човекът, седнал срещу него. — Ти не знаеш, нямаш представа колко ужасни бяха последните години. И сега всички тези приказки за разоръжаване! Накъде сме тръгнали? Кажи ми! Накъде?
Нурич прекъсна човека под предлог, че иска да му отговори. Всъщност искаше той да се успокои и да понижи гласа си, за да могат да свършат работата си колкото се може по-бързо.
— Да, да. Мога да разбера тревогите ти. Но сега всичко е наред. Затова съм тук. Както виждаш, вярата ти е била оправдана.
Дребният човек се облегна на стената на сепарето. Възбудата му сякаш беше преминала.
Нурич се свърза с човека в Чикаго същия ден, в който Малкълм и Шийла отидоха в Шелби. Както и досега, до самата среща Нурич не знаеше с кого ще бъде тя. Той знаеше по какви причини шофьорът Пу-ласки желаеше да му помогне, но хората от Англия и Ню Йорк за него бяха имена без лица, докато не се срещна с тях. Очакваше нещо такова, защото работеше с нов апарат. Докато не стигна в Чикаго, агентите, с които се срещна, нито го впечатлиха, нито го разочароваха с нещо. Времето, прекарано заедно, беше твърде малко, за да може да си състави професионално мнение. Но този от Чикаго…
Името на човека от Чикаго беше Чарлс Удуърд — самопредложил услугите си агент, който досега не беше участвал в никакви операции. Беше на тридесет и четири, но изглеждаше два пъти по-възрастен. Нисък, префинен, непрекъснато нервничещ, той напълно покриваше представите на психиатрите за невротичен параноик.
Беше намерил пътя си към съветското разузнаване, след като фанатично се беше привързал към Сталин и идеите му, без да напуска Чикаго. Поради факта, че той не беше много изобретателен и му липсваше дар слово, едва през 1961 година успя да намери начин да служи на идола си. Разбира се, по това време Сталин вече беше мъртъв и Удуърд осъзнаваше, че служи на една легенда.
През 1961 година той прекара трите си седмици отпуск по болест в гледане на съветско търговско изложение. По това време, след като издаде агентите на ФБР, отговарящи за персонала на изложбата, той реши към кого да се обърне, за да бъде вербуван. Избра някакъв дребен секретар, когото не наблюдаваха много внимателно. Един ден го изненада в някакъв магазин и уплаши почти до смърт горкия руснак, докато гледаше рафта с ризи. Беше толкова стреснат, че прие пакета, който Удуърд му тикна в ръцете. Самото приемане на пакета беше нечувано нарушаване на правилата за сигурност — в него би могло да има уличаващи материали, които да го компрометират. Фанатичното настояване на Удуърд накара секретаря да забрави опасенията си, защото, от друга страна, се страхуваше от това, което би станало, ако откажеше на този побъркан американец.
Началниците на секретаря не бяха доволни от действията му, но не го порицаха много усърдно. Само отбелязаха в досието му, че при извънредни обстоятелства не реагира правилно. След като прегледа материалите на Удуърд — преди всичко дълги, хаотично философски есета върху величието на Сталин, — резидентът на КГБ в Чикаго реши да ги изпрати нагоре по веригата на командването за допълнителна преценка. Шефовете в Москва решиха, че е по-добре да имат пиле в ръката, макар и не съвсем нормално, отколкото да мечтаят за две в гората. Използваха всичките си възможности, за да проучат Удуърд за евентуални връзки с контраразузнаването и решиха да го изпробват с някои задачи, които не биха провалили истинските им операции. Удуърд се справи чудесно, макар че фанатизмът му разтревожи ръководителя му. Той с право прецени, че този американец може да бъде много опасен. От друга страна, не беше хубаво да се губи такава възможност. Оставиха го в такова положение, че да не бъде опасен нито за себе си, нито за тях, докато не възникне случай, в който да го използват. Рижов позволи на подчинения си Серов да „съживи“ Удуърд и да го използва за спасяването на Гамаюн.