И сега Удуърд седеше срещу Нурич — първата му истинска среща с истински съветски агент. Срещнаха се в зоологическата градина на чикагския „Линкълн Парк“, до клетката на лъва, след това отидоха до кафенето. Поръчаха си кренвирши и седнаха в едно сепаре. Неотстъпчивата зима беше прогонила ранната пролет и във ветровитото заведение беше много студено освен в ъгълчето до печката. Нурич и Удуърд трябваше да седнат в най-далечното сепаре, за да не ги чуват малкото други посетители. Нурич не си свали ръкавиците и нямаше вид, че това му пречи.
В продължение на повече от половин час Нурич трябваше да слуша бълнуванията на Удуърд за Сталин, за ревизионистите и за ужасните тенденции в революцията. В началото руснакът беше само нетърпелив, но сега беше ядосан. Ядосан и уплашен. Искаше да приключи разговора колкото се може по-скоро.
— При теб ли са машината и останалите неща?
— Разбира се, разбира се. Е, почти всички. Утре ще взема колата от място, което ще ми посочат сутринта. Шефът ми се обажда в различни телефонни кабини. Никога не съм го виждал. Ти си първият другар, когото ми позволяват да срещна.
Не беше нужно дълго да търси причините за тази изолация. Нурич продължи:
— Сигурен ли си, че си взел всичко?
— Да. Както казах, остава да прибера само колата. Дадох ти ключовете, които ми изпратиха. Машината се намира в склада на работодателя ми. Той не знае нищо. Ще я заключа в багажника на колата. Взех другото оборудване и парите завчера. Картите и другите инструкции ще бъдат в колата, когато я вземеш. Тъй като ключовете са у теб, няма да има нужда да се срещаме отново. Това е жалко.
— Да, така е — отговори Нурич, като доста убедително прикри облекчението си. Отпусна се достатъчно, за да успее да изяде обяда си. Точно когато мушна вилицата в устата си, Удуърд заговори:
— Защо са ти дали американски пистолет?
Нурич почти се задави с хапката си. Продължи да дъвче бавно, много бавно.
— Гледал си нещата ми! Пипал си ги?
— Само пистолета, другарю. Интересувам се от оръжия. Защо са ти дали американски, калибър „45“? Защо не хубав съветски пистолет, като този, който нося аз?
Този път Нурич се задави. Нямаше как да не го направи.
— Ти носиш пистолет? Имаш пистолет?
— Разбира се. Купих си съветски Токарев от една заложна къща. Трябваше да платя на собственика допълнително, за да не ме издаде. Нося го непрекъснато.
Нурич затвори очи и едва се сдържа да не потрепери от ужас. Погледна отново и каза:
— Другарю, това не е ли малко рисковано? Ами ако те хванат с него? Само заради това могат да те вкарат в затвора.
— Но аз имам нужда от пистолет!
Нурич изостави темата. Започна да се храни колкото се може по-бързо.
— И още нещо. Каква е тази машина? Знам, че ще я носиш на Запад, но какво общо има тя с революцията? Каква работа ще върши? Ако ми кажат, мога да направя стотици машини и да взривя целиятози град, да накарам капиталистите да се влачат на колене.
Нурич бързо изпи кафето си. Всъщност то още не беше изстинало както трябва и изгори езика му, но искаше да свърши и да си тръгне колкото се може по-бързо. Също така знаеше, че трябва да спре Удуърд, защото въпросите му можеха да доведат до по-опасни изблици. Той погледна строго дребния човек и каза:
— Другарю Удуърд, партията и революцията се движат по сложни и трудни пътища. Всички ние сме само инструменти на движението и не бива да обсъждаме ролите си. Истинският комунист не пита „защо“, а „как по-добре да изпълня задачата“. Както би казал великият Сталин, предлагам ти да направиш същото.
Удуърд се вцепени при упрека, но Нурич забеляза, че в очите му има богоговение и почти мазохистичен блясък.
— Да, другарю! — В краткия отговор на дребния човек имаше удовлетворение.
— Много добре. Утре в десет часа ще ти се обадя в тази телефонна кабина. Знаеш паролата. Ако не успееш, ще използваме другия номер един час по-късно. Ще действаме по същия начин, когато осъществявам редовната връзка от мястото. Утре ще ти кажа къде да ме чакаш с колата. Донеси всичко.