— Да, другарю.
— Добре. А сега изчакай тук поне десет минути след като си тръгна. Поръчай си още едно кафе, за да изглежда по-естествено. — Нурич бързо стана и излезе от заведението. Мъжът, който остана вътре, беше много възбуден и много доволен.
По пътя назад към хотела си Нурич смени три таксита. Като крайна предпазна мярка той слезе от последното на осем пресечки от него. Сега седеше на скъсания розов шезлонг в занемарената си стая, а студеният вятър караше стъклата да дрънчат и вкарваше в стаята изгорели автомобилни газове. Нурич гледаше към вратата и се потеше.
Не му харесваше. Никак. Още откакто Серов му беше възложил задачата, му се струваше, че нещо не е наред. В цялата сложна схема имаше нещо гнило. Беше споделил съмненията си с истинските си началници от ГРУ и те се бяха съгласили с него. Но също така бяха признали, че Нурич няма избор, освен да се заеме с мисията — поне засега. Докато пътуваше от Русия към Чикаго, се беше мъчил да убеди себе си, че опасенията му са безпочвени. Не беше успял, но поне беше съумял да потисне чувствата си, за да избегне излишните тревоги. Дори по време на неудобното пътуване с камиона положението му се беше струвало управляемо — особено, но управляемо.
А сега, мислеше той, в последната фаза на пътуването, се оказвам в Чикаго, свързан с влюбен в оръжията луд сталинист, който всеки момент може окончателно да откачи и да започне да хвърля бомби. И може да се окаже, че животът ми зависи именно от този смахнат човек.
От ГРУ му бяха дали телефонен номер, който да използва в краен случай, ако име проблеми и не може да се довери на работодателите си от КГБ. Нурич знаеше, че абонатът на този телефонен номер се намира в Сан Диего, Калифорния — твърде далеч, за да може да му бъде от особена полза в Чикаго. И във всеки случай, мислеше той, какво мога да кажа? Че КГБ вербува смахнати? Нима не го знаят? Че операцията вони? Нима и това не знаят? Вероятно би могъл да убеди човека на ГРУ, да му позволи да се оттегли от нея още сега, но ще трябва да се информира КГБ, че той работи за ГРУ. Това никак няма да им хареса, но поне не биха се опитвали да го убият, ако знаеха истината, както биха направили, ако напуснеше, без да каже на никого. Ако неочаквано изоставеше работата, щяха да го сметнат за предател. Нурич нямаше желание да влезе в списъците на издирваните от КГБ лица.
Нямам избор, помисли си той. Трябва да продължа да работя и поне да се мъча да избягна неприятностите, които ме чакат. Поклати примирено глава и се помъчи да мисли за по-добри дни и нощи, прекарани в Москва.
— В Чикаго е студено, сър — каза Кевин в телефонната слушалка. Той не обичаше да говори за дреболии, макар че с Възрастния това никак не беше трудно. Но сега шефът му сякаш не беше разположен за работа, така че Кевин трябваше да продължава с празните приказки. През цялото време се надяваше линията да е толкова засекретена, колкото чикагският клон твърдеше, и му се искаше Възрастния да заговори за съществени неща.
— Но това е ужасно! — отвърна Възрастния. Гласът му долиташе съвсем ясно по линията. — Тук, във Вашингтон, времето е наистина прекрасно. Тази сутрин с Карл направихме чудесна разходка в парка. Вече е пълно с туристи, но дори и те не могат да развалят впечатлението от цветята, от новата зеленина и цъфтящите череши. Прекрасно е!
— Сигурно е така, сър.
— Е, добре, а сега стига за красотата. Както разбрах от доклада ти, „Розата“ е осъществил още един контакт. Вече проучихте ли го?
— Да, сър, макар че изглежда малко необикновен. Името му е Удуърд. Чарлс Удуърд. Живее сам в евтин апартамент, работи във фирма за търговия на дребно с електроника и не се среща с хора. Не е женен и няма близки приятели, доколкото можем да кажем. Но, разбира се, продължаваме да го наблюдаваме много внимателно. Той е типичен градски отшелник.
Никъде няма нищо за него, ФБР, чикагската полиция, никъде. Биографията му и истинска, не е пътувал в чужбина, няма големи суми в банките и не харчи повече пари, отколкото печели. Той е толкова чист гражданин, че е почти невидим.
Последва тишина, докато Възрастния мислеше. Най-накрая той каза:
— Интересно, Кевин. Много интересно. И сме сигурни, че Удуърд и „Розата“ са се срещнали?
— Да, сър. Не можахме да се приближим достатъчно, защото през повечето време бяха на открито. Използвахме една възрастна жена, която успя да постои известно време в кафенето, в което бяха. В чантата си тя имаше малка кинокамера, така че им направихме чудесни кадри, докато разговарят. Изпратих ги в Ланглиг за да могат специалистите да се опитат да разшифроват разговорите по движението на устните, но се съмнявам, че ще излезе нещо от това. Искаше ми се да беше взела и микрофон, но се страхувахме да не възникнат проблеми. Освен това — добави Кевин тъжно — момчетата от ФБР не бяха особено възхитени от тази идея. Но филмите им харесаха и ще им потрябват, ако се наложи да се явят в съда с Удуърд.