— Може би сега е времето да им подхвърлим малко разбираема, но непълна информация.
Рижов се усмихна.
— Може би си прав. Да, да. Мисля, че си прав. Действай.
Серов кимна. Под бюрото той избърса потните си длани в крачолите на панталона.
Агентът на ФБР, отговарящ за Удуърд, беше нещастен. Четвъртък обикновено за него беше почивен ден, но не и днес — беше четвъртък, хубав топъл пролетен ден след неприятното застудяване, а той седеше в една кола пред магазина за електроуреди, в който работеше Удуърд, и очакваше нещо да се случи. През петте дни, откакто агентът работеше по този случай, не се беше случило нищо, освен че наблюдаваният се държеше странно — нещо, за чиято вероятност предупреждаваха инструкциите. Агентът погледна часовника си. Десет сутринта. Нормално по това време той още щеше да е в леглото и може би щеше да повика жена си, за да я откъсне за малко от домакинските задължения. Замисли се за меките ръце и широките бедра на жена си и въздъхна.
Партньорът му го извади от унеса.
— Гледай!
Удуърд беше излязъл от магазина. Стоеше нервно на ъгъла и оглеждаше хората, минаващи покрай него. Беше с риза, кадифено сако и евтини памучни панталони. Най-долното копче на сакото му беше закопчано. Агентът на ФБР се зачуди дали наистина носи пистолет. Когато светна зелена светлина, Удуърд бързо прекоси улицата. Агентът взе микрофона на радиостанцията.
— „У4“ вика „Център“ и останалите групи „У“. Целта напусна работното си място, тръгна на запад. Всички да тръгват след него.
Удуърд се качи на един автобус, отиващ в северна посока. Колата с шефа и още две други коли оформиха „кутия“ около него. Нямаше голямо движение. След двадесет минути Удуърд слезе от автобуса и влезе в една закусвалня на „Кларк Стрийт“.
— „У4“ вика „Център“ и всичко останали! Насочва се към телефона. Уведомете подслушването и заемете позиции.
Удуърд мина покрай кабината до закусвалнята. Кевин беше наредил да я подслушват. Малко по-нататък от телефона Удуърд влезе в един бар. Двама агенти го последваха вътре. Две минути по-късно единият от тях излезе навън и каза:
— Обаждат му се по телефона в бара!
— „У4“ вика „Център“. Целта влезе в „Клуб-бар“ и разговаря по телефона оттам. Изчаквам.
— Май някой не е познал — промърмори шофьорът. Агентът не каза нищо.
След по-малко от пет минути Удуърд излезе отново от бара. Имаше вид на развълнуван и се втурна нагоре по улицата. Спря до подслушваната телефонна кабина и се облегна на вратата й, без да спира да се оглежда наоколо.
— „У4“ до всички. Изглежда, в края на краищата очаква да му се обадят в кабината. Бъдете нащрек.
Телефонът иззвъни само веднъж, преди Удуърд да влезе в кабината и да вдигне слушалката. Подслушващият екип свърза разговора с радиостанцията, така че следящите го да могат да чуват.
— Да? — Удуърд явно беше нервен.
— Аз съм Стийл. — Гласът се чуваше много слабо. Явно се обаждаше отдалеч.
— Аз съм Айрън. Ти ли си, другарю? Моля, ти ли…
— Разбира се. Успокой се. Имаш ли съобщение за мен?
— Да. Освен това ми казаха…
— Първо съобщението — прекъснаха го от другата страна. — Най-напред ми кажи съобщението.
— Казаха ми да кажа… ето го, записал съм го… ще изгоря всичките си бележки, няма нужда да ми казваш, особено сега, след като…
— Най-напред съобщението, после ще ми кажеш какво не е наред.
— Ето го: „Ударник, седем пет“. Само това. „Ударник, седем пет“. Но ми казаха…
— Какво? Бързо кажи какво са ти казали?
— Казаха ми, че може би съм провален. Че ФБР може би знае, че съм… че и ти може би си провален! Това ли значи кодът? Какво ще правим? Какво…
— Млъкни и се успокой. Има ли още нещо, свързано с мен, с операцията, каквото и да било?
— Само бележката, която прочетох.
— Изгори я и пръсни пепелта. Веднага. После се погрижи за себе си. Стой настрана от тях, ако тръгнат след теб.
— Да, другарю! — изкрещя Удуърд в слушалката. — Не се тревожи! Те никога няма да ни спрат. Никога! Никога няма да… — Той продължи да бълнува в продължение на известно време, след което разбра, че другият е затворил.
Удуърд бавно постави слушалката на мястото й и излезе от кабината. Значи най-накрая беше дошла. Революцията — времето й беше настъпило! Той зави зад ъгъла и тръгна на юг по Кларк стрийт. Не се върна на работа. Щеше да стане нелегален. Да им се изплъзне. Да се бие с тях. Никога нямаше да го заловят! Никога! Той ускори крачка, а лицето му блестеше от пот.
Може би те се приближаваха към него, но не знаеха, че той е готов да ги посрещне. Не знаеха! Той разкопча сакото си и бързо се огледа. Стори му се, че няколко души го гледат някак странно. Тази жена с дипломатическото куфарче. Мъжът с пазарската чанта. Той ускори крачки, докато едва не започна да тича. Блъсна старицата, застанала на автобусната спирка.